Нов разказ от Марио Трифонов
Така я наричаха всички в селото – Лудата Йордана. А, всъщност, тя просто беше глухоняма и всеки път, когато срещнеше някой от своите съселяни, само се опитваше да му рече нещо. Ставаше така, че лицето ѝ се разкривяваше, Лудата Йордана издаваше нечувани звуци, а ръцете ѝ се движеха досущ като счупените крила на запустялата вятърна мелница край селото и наистина мязаше на луда.
Единственият човек, който я проумяваше беше Недялко, сирак досущ като нея, заради това, всяка сутрин тя сядаше на стария повален дънер пред дома си и вперваше взор към пътя, за да го чака. Лудата Йордана живееше в последната къща от селцето, а Недялко беше селския пъдар, поради това винаги минаваше покрай нейните сиромашки одаи, отивайки към бостаните.
Ето го – и тази заран той се появи. Тя го видя отдалеч и сърцето ѝ заби учестено. Недялко се приближи седна до нея и се взря в очите ѝ. Всякакви очи беше виждал той през живота си, но не и такива. Зелени бяха, но такова зелено нийде нямаше. Не беше зеленото на гората, не беше зеленото на тревата, не беше зеленото на реката, не беше и зеленото на дините, дето ги вардеше. Беше едно невиждано зелено. Сякаш забулено в мъглата, под която се криеше душата на Йордана.
Както обикновено се гледаха дълго и ако речеш да ги погледнеш отдалеч, мязаха на двама обикновени люде. Защото в такива случаи Йордана се смиряваше и като гледаше към неговите тъмни очи сякаш си говореше с него. И така минаваха летата.
Една сутрин Йордана видя, че вместо Недялко по пътя иде друг мъж. Хукна към него и пак мязаше на луда. С жестове започна да разпитва за Недялко. Онзи, понеже, както и цялото село знаеше за техните срещи на дънера, се опита да ѝ обясни какво е станало. Сложи двата си показалеца един върху друг, така че да стане кръст от тях, а после се прекръсти. Йордана проумя всичко. Завтече се към къщата и облече булчинската носия от чеиза си, а после хукна към селската черквичка. Там опелото тъкмо беше свършило и четирима мъже се канеха да свалят ковчега от очуканата маса и да го натоварят в една каруца. Йордана застана пред тях, приведе се и с жестове обясни, че иска тя да го носи. Първоначално селяните с ужас се опитваха да я прогонят, но като видяха колко е непреклонна се спогледаха и бавно положиха ковчега върху гърба ѝ. Йордана даже не трепна и тръгна едвам-едвам напред. Полека-лека цялата процесия стигна до гробището. Там я освободиха от товара ѝ, а тя остана все така приведена.
Не се изправи никога повече, но така и не рачи да се подпира на бастун. Никой повече не я нарече луда. Живя още няколко години, все така излизайки по изгрев слънце, прегъната на две, за да седне на стария дънер. На него, бездиханна я намери и новият пъдар една утрин.
Погребаха я с булчинската носия, редом с Недялко.
Марио Трифонов
ARTday.bg
