Писателят Иво Тодоров за нещата от живота по време на пандемия
Спомняте ли си последния ден в трети клас? Когато от детските игри, съчетани със старателно изписване на букви, преминахме към света на по-големите? А последното лято преди да влезем в пубертета? Преди първата нощна еякулация, преди първия цикъл. Спомняте ли си последния училищен звънец? Когато броим 1,2,3,4… – радостни, че завършваме даскалото и навлизаме в живота, без да знаем какво ни готви същият този живот. Че като пълнолетни граждани ще имаме много свободи, но и много отговорности и ще трябва да носим белезите на всеки направен или ненаправен избор.
А ние, които сме били войници, спомняме ли си последния ден в казармата? Когато събличаш зелената лятна и кафяната зимна униформа, унифициращата те с десетки други като теб – полумомчета, полумъже. Когато изтърсваш последната кал от дългото пълзене в нивата, тренирайки как отблъскваш диверсанти, нахлули на родна територия…
Спомняме ли си последния учебен ден в университета, когато с дипломите в джоба си мислехме, че сме по-умни и по-подготвени за същия този живот, към който тичахме като обезумели след последния училищен звънец.
Спомняме ли си последната целувка с любим човек, когато знаем, че всичко вече е свършило, но не смеем да му го кажем, а чакаме да си тръгнем, за да изпратим смс с краткото: “нека останем само приятели”?
Спомняме ли си последното сбогом до ковчега на близки и приятели, отшили си внезапно, за секунди. Сбогуваме, което ще ни отрезви и ще ни накара или да бъдем по отворени в любовта си към околните, или ще ни травмира трайно, докато стигнем до ръба…
Спомняме ли си всяка изживяна радост, всяка мъка – споделили живота ни през всичките тези години?
Напоследък човечеството е изправено пред огромното изпитание да се пребори с един вирус. Епидемия, каквато никога досега не е разтърсвала удобния, уютен свят, който си бяхме създали. Затворени сред четирите стени на домовете ни, в изолация – социална и пространстеван, у мнозина се отприщват депресиращи помисли за последните дни на света. За пагубни последствия. За много смърт. За безсилие.
Но всеки ден на света е последен от човешката история. Утре е нов ден. Всяка утрин, когато се будим, ние сме благодарни, че имаме още един, нов ден на земята. Когато бях дете, се страхувах, че зимата ще продължи вечно и никога повече няма да има пролет. Че слънцето никога повече няма за изгрее и ще настане вечна нощ. Страхът е в мислите ни. Психоаналитичната теория разглежда идеята за Мисълта за Смъртта и за това как всеки ден ние издигаме стени срещу тази мисъл, за да избягаме от нея, да я отблъснем, ангажирайки ума си с понякога дребни и незначителни проблеми, които отклоняват мислите ни в друга посока.
Но и последните дни ще отминат. Защото винаги ще има утре. И ще продължим напред – както след последния училищен звънец, след последната раздяла, след последното сбогом… Затова трябва да бъдем отговорни и да не мрънкаме, че сме си вкъщи. Можем да правим толкова много полезни неща, докато чакаме карантината да отмине. Можем да четем, да учим езици, да гледаме любими филми и концерти, да разглеждаме виртуални експозиции на световни музеи. Но трябва да останем същите оптимисти – като онези деца, бързащи към живота. Този живот е наш и ние сме отговорни за всеки един ден от него.
Иво Тодоров
ARTday.bg
