Днес обичаната поетеса чества юбилей
Обичаната поетеса Маргарита Петкова е родена на 21.02.1956 г. в София. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Първата ѝ публикация е стихотворението „Върви си“ във в. „Средношколско знаме“ (1973). Публикува във в. „Пулс“, „Литературен фронт“, сп. „Пламък“, „Септември“, сп. „Факел“ и др. Външен анализатор на в. „24 часа“. Поддържа авторски колонки в различни сайтове. Автор е на 17 стихосбирки. Много от стихотворенията ѝ („Иване, Иване“, „Само за жени“, „Болката отляво“) се превръщат в песни, които повечето българи могат да запеят.
Снимка: Личен архив
Още с дебютната си стихосбирка „Дива къпина“ (1983) получава положителна оценка от критиката. Задъханите ѝ строфи се извисяват рязко над дебютите на връстниците ѝ. Критиците разглеждат писането на Петкова като демонстрация на това, което е показателно и за Борис Христов, и за Миряна Башева преди нея – талант и характер.
Снимка: Ивелина Чолакова, С Добромир Банев на премиерата на „Абсурдни времена“
През 2013–2014 г. излизат двете части на стихосбирката „Абсурдни времена“ в съавторство с Добромир Банев. В този поетичен експеримент се сблъскват и допълват двата гласа: женският – разпилян, стихиен и необуздан; мъжкият – подреден, логичен, уравновесен. През 2017 г. по едноименната книга на поетите е направен спектакъл, в който тяхната поезия оживява в изпълнение на Нона Йотова и Петър Антонов. Двамата автори обявиха намерението си да преиздадат „Абсурдни времена“, като включат и пикантни, нецензурирани стихотворения, останали извън първото издание, претърпяло над 10 тиража. Пандемията от коронавирус, обаче, отлага за неопределено време реализацията на проекта.
Снимка: Личен архив, „Тъй рече Виктор“ – премиера
В последната си книга „Тъй рече Виктор“ (2018) Петкова навлиза в темите за живота и смъртта, за доброто и злото. Това е най-проникновената откъм философска образност книга, засягаща универсалните теми за съществуването, за мястото на човека не само в собственото му битие, но и в един свят, в който своеволията и нарушаването на пространството на другия (физическо и емоционално) се регулират, получават възмездие от по-висши от човека сили.
Маргарита Петкова е носител на националните награди Цветан Спасов (1984), Южна пролет (1984), Христо Ботев (1996), Изворът на белоногата (2002), Димчо Дебелянов (за цялостен принос, 2007), Златна амфора (2009), Носител на просветата (2016); на Годишната награда на Съюза на българските писатели (1997, 2007). Има официален почетен статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на културата и значка Златна книга за принос към развитието на българската култура от Съвета на европейската и научна общност (2011). Печели Голямата награда в Международния поетически конкурс „Лирични гласове“ (София, 2012).
Преводач от руски на стихове на Марина Цветаева, Анна Ахматова, Андрей Вознесенски и др. Нейни произведения са превеждани на почти всички европейски езици.
Скоро предстои да излезе най-новата книга на поетесата. Тя е озаглавена „Шест етажа без асансьор“ и включва любовна лирика, писана буквално на един дъх през последните няколко месеца. За издаването на книгата се е доверила на Симеон Аспарухов.
Предлагаме ви в аванс три от стихотворенията на Маргарита Петкова, включени в „Шест етажа без асансьор“:
А НА СУТРИНТА СЕ СЪБУДИХА
Понякога спи до късно
(работи вечер, актьор е,
за дамските погледи – лъскав,
за мъжките – безотговорен,
за публиката – разтърсващ,
в компания – обаятелен,
колкото и да бърза,
все закъснява с приятели…)
Понякога съм заспала,
преди да ми звънне, че идва
(поглеждам се в огледалото
и ставам красива видимо,
и ставам да му отворя –
все си забравя ключа,
на „какво ще си кажат хората“
така и не се научих…)
Взима в леглото виното
и ми разказва – времето му
как и с кого е минало,
докато мислел за мене,
косата ми свети под пръстите му,
лудост ли е, или чудо,
но утре ще спим до късно…
Абсурд е да ни събудите!
9:00 АМ
Той тръгва в девет за репетиция
и тихо заключва вратата.
И днес не му изпържих мекици
със сирене и със сладко.
И днес пак той е направил кафето,
оставил го е в микровълновата,
за да мога към десет и десет
да превърна в принцеса сънлата.
И днес на огледалото в банята
е написал „Обичам те, Малката“
и пътем е подредил водоравно
по цветове червилата и лаковете ми.
И днес, загърната във хавлията му
(защото ухае на кожата му),
не се срамувам да съм щастлива.
Благодаря ти, Боже,
че ми го случи такъв – сбъднат,
почти като принц по принцип,
който обича до мен да се буди.
И не обича мекици.
ТОЙ…
Той е просто съвсем различен.
Различен от всички други.
Не ми мотоляви, че ме обича.
Не си приписва заслуги.
Не ми се жалва, че му е тежко
от времето и от работата.
Не ме товари с проблеми и грешки,
с какво трябвало и какво не трябвало.
Не споменава, че преди мене
е имал намколко връзки.
Не ми говори за намеренията си,
докато сутрин се бръсне.
Не пита „Искаш ли да сме заедно“ –
казва своя адрес на шофьора
и ми шепне в ухото „Открадвам те…“,
а аз не му го оспорвам.
Сладко-горчиво, горчиво-сладко
нощ подир нощ ме разлиства.
Обажда ми се кратко в антрактите
само с „Ей, малката, мисля те!“
И аз го мисля. Нито съм вчерашна,
нито за първи път влюбена!
Той не ми казва „Ще се намерим.“
И затова не ме губи.
Заглавна снимка: Иван Стоименов
ARTday.bg