Има поетеси, които буквално изострят сетивата ни за красивото. Те ни учат не само да гледаме, но и да виждаме красотата в цялата ѝ прелест, да се наслаждаваме на любовта, независимо дали е споделена. Защото да обичаш, стига.
Още в ранна възраст се докоснах до поезията на Станка Пенчева. По едно и също време открих нея и Емили Дикинсън. Рядко сме свидетели на откровеност, на каквато те двете са способни. Когато изваждаш от себе си най-съкровените си мисли, светът става още по-привлекателен. Тъгата е онази, която ни държи здраво на земята. Тя пък поддържа добротата будна и ни води по пътя към истинската радост от това, че сме живи, че имаме възможност да обменяме думи, ласки и мълчание.
Станка Пенчева напусна видимия свят на 27 май 2014 г. Времето безмилостно отлита, затова намирам упование в утехата, че нейните стихове остават за вечни времена. Сега вероятно тя най-сетне е намерила покой сред дървета, обсипани с ябълки. Там тя със сигурност продължава да обича и да бъде обичана.
И се сещам за едно от любимите ми нейни стихотворения, което припомням и на вас, защото в него тя е казала всичко от онова, което наистина има значение:
НЕЖНОСТ
от Станка Пенчева
Додето сме млади, додето сме хубави,
обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
ушите ни слушат мили лъжи –
и ний разцъфтяваме като горди кринове,
къпани от ласкави дъждове,
галени от ветрове копринени,
блеснали в лъч мигновен…
Но когато очите ми избелеят
и по ръцете избият кафяви петна,
когато косата ми със снега се слее
и стана просто стара жена –
от всички, които са ме любили,
край мен ще остане само един:
и за него аз ще съм винаги хубава,
неотделима, както преди.
Той ще милва ръката ми, стара и грозна,
ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
с когото ще се състаря.
Добромир Банев
ARTday.bg
