Жена на вятъра

Html code here! Even shortcodes! Replace this with your code and that's it.

Споделете, харесайте, последвайте ни:

„Онова лято се молех на Бог.

Исках да каже името ми. Да го прошепне.

Напрягах слух да чуя гласа му, търсех следа от милостта му, белег от величието му. Знаех, че съм никой. Че няма на какво да се надявам, освен на Него. Че всичко е отмерено, ударът е нанесен, но се молех. В началото думите идваха спънати, сакати, едва се сцеждаха в гърлото, разумът скимтеше от срам, предишното „аз“ бе само прах и само пепел, увереността, че няма пощада за мен, бе непреодолима; но с времето започнах да говоря по-спокойно, усетих, че някой сяда до мен, допира рамото ми като случаен спътник.

Което e и така, като се замисля.

После зимата се извърви, дойде пролетта; Господ протегна ръка, подари ми време и разпиля пред мен милостивите дни на лятото.

Пресякох границата с Гърция, оставих колата си на пристанището в Кавала, качих се на ферибот, преплавах Егея и стигнах до Родос. Отидох там, защото не знаех къде другаде да ида. Единственото, което исках, бе да се науча да говоря с Господ. Само там това може да се случи.

Гърция е милостта на Господ към хората.

Да стоя облегнат на перилата, да гледам отвисоко тъмносинята вода, да се разтварям в сребърния въздух, да усещам кожата на лицето ми да се опъва от соления вятър, слънцето да се търкаля като огнена топка под клепачите, да се преизпълвам с благодат като дирижабъл, да се наслаждавам на слънчевата прах, падаща от небето, трептяща над морето, очертаваща ивиците земя на хоризонта, бе единственият начин да благодаря.

Господ ме остави жив.

Никой друг.

Още първата нощ в Родос разбрах, че извиращата от каменните улички тълпа ме отвращава. Че хората в края на краищата са абсолютно непоносими. Не можех да остана миг повече в този горчив туристически бульон. Купих си карта, очертах по-слабо известните гръцки островчета и реших да ги обиколя, насочвайки се на север към Кавала без какъвто и да е план.

Цял живот съм искал да се изгубя из островите на Егея, но винаги съм отлагал. С подобни мечти човек лъже предимно себе си.

Но онова лято не ми бе нито до лъжи, нито до себе си, просто защото ме нямаше. Лекарствата все още плуваха в кръвта ми, мозъкът ми бе мътен, но недотам, та да не разбера, че ако пътуването дотук е провал, то връщането ще е истинска катастрофа.

Първото островче, на което слязох, бе толкова малко, че даже го няма на картите. Отбелязано е като точица; прашинка без име. Типографска грешка.

Иначе се нарича Агиос Спиридонас.

Залив като подкова, бетонен кей, на който фериботът спира само от външната страна; миниатюрно пристанище с десетина рибарски лодки; стотина къщи, нахвърляни ветрилообразно по склон, вдаден в морето като нос на вкаменена акула, силует на полуразрушена църква и гробище с кръгла ограда, боядисана в бяло, на върха на хълма. И четири наблюдателни кули край дерето на пресъхнала река, чието устие разсича плажа.

Продължавам да мисля за това островче не като парче суша с варовикови хълмове, а като руина от империя. Без значение коя. Просто – от последната империя. В края на краищата всички останки от империи лежат върху една погрешно чута, погрешно произнесена и погрешно разтълкувана вест за безсмъртие.

Стоях с пътна чанта в краката и все още се колебаех дали да остана, когато фериботът изсвири, отдели се от кея и се стопи в синкавия полумрак. Нямах идея какво ще правя на това място ден и половина до следващия курс. Наех стая, спах без сънища.

На сутринта синдикатите в Гърция обявиха транспортна стачка. Всичко спря за неопределено време. Свикналите с подобни ситуации местни жители за часове опразниха единствения магазин за месо, единствената бакалия за хранителни стоки, единствената бензиностанция и единствения банкомат. Устройството за разплащане с карти в единствената таверна чудодейно отказа за безкрайно учудване на единствения сервитьор и двамата собственици. Жената, от която наех стаята, ме събуди с искане да платя предварително заявените нощувки. В джоба ми останаха само двеста и трийсет евро.

Стоях пред бездиханната метална кутия, монтирана на стената на кметството, когато ме обзе внезапната веселост на самоубийците в последните им часове; не точно веселост, а безкрайна яснота; ударих с юмрук по банкомата и казах: Мамка ти!

Отговорът също долетя на български: Няма кеш, майка!

Обърнах се.

Носеше червена памучна шапчица, нахлупена до веждите, под която се подаваше русоляв перчем, сплъстен от сол. Имаше дълга прошарена брада на монах. Прав нос. Усмивка като ятаган: зъбите му светеха, очите му искряха, бузите му червенееха от придошлата кръв. Изпечен от слънце, брулен от вятър, стърган о камък.

Ходеше, сякаш въздухът му е по мярка; не го разместваше, а го разсичаше. На здравите си рамене носеше мрежеста блуза, панталоните му бяха с асиметрична дължина – десният крачол стигаше до глезените, а левият – малко под коляното. На краката си имаше мръсни еспадрили с разнищени подметки. Всичко по него беше скъпо, показно и крайно мръсно, като галапагоски папагал, избягал от луксозна клетка. Малка кожена чанта бе препасана по диагонал на гърдите му. В ръката си държеше късо въже, на което бе вързано куче с цвят на пустинен пясък. Късмет! А, майка?!

Наричаше ме така през цялото време, прекарано заедно, до раздялата в Хиос. Никога не попитах защо. Не вярвам да не е запомнил как се казвам, още повече – да е забравил. Да наричаш някого по име е знак за обвързване, а на него подобна мисъл и през ум не му минаваше. Не знам дали е добро, или лошо. Просто така бе решил.

Много неща от случилото се през онези дни не знаех и не разбирах. Днес, макар да знам почти всичко, продължавам да не ги разбирам.

          Как се казваш?

          Кирил. Кирил Ганц.

          Ганц?

          Ганц.

          Не ми изглеждаш като човек, който се казва Ганц.

          Как изглежда човек, който се казва Ганц?

          Във всеки случай – не като теб.

          Защо?

          Не изглеждаш като германец.

          Половин германец съм.

          Как така?

          Баща ми е германец. Ганц. Ще престанеш ли?

          Как да те наричам? Кирил?

          Ганц. Става ли?

          Добре. Ганц. Добре. Нямаш ли кратко име, за приятели?

          Имам. Ти приятел ли си?

          Да. Как е то?

          Ганц.

          Може ли да ти казвам Ханс?

          Мога да те накарам да забравиш собственото си име, ако продължаваш!

          Ганц. Чудесно име!

          Имаш ли кеш?

          Защо питаш?

          Защото аз нямам.

          Така се запознах с Кирил.

          Или Киро.

          По-скоро – Кирцата.

          А когато трябваше – Ганц.“

Александър Секулов, „Жена на вятъра“ (изд. „Хермес)

Жена на вятъра - Александър Секулов - ? книга - store.bg

ARTday.bg

spot_imgspot_img

ПОСЛЕДНО

Денонощие – стихотворение от Блага Димитрова

ДЕНОНОЩИЕ от Блага Димитрова На разсъмване, щом разпозная потопения в изгрева хребет, още първата мисъл е тая, че не трябва да мисля за тебе. И през целия ден вероломна тя, където...

Гогол: Ние имаме прекрасната дарба да правим всичко незначително

„Ще се смея през сълзи“ са последните му думи. Мистикът Гогол продължава да остава загадка и след физическата си смърт. Той е признат класик...

Когато мамиш, крадеш правото на почтеност ~ Халед Хосейни

Писателят е роден на 4 март 1965 г. в Кабул, Афганистан. Най-голямото от петте деца в семейството – има трима братя и една сестра....

Лъжата като привилегия

"Аз обичам когато лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, до истината ще стигнеш! Затова съм и човек -...

В Международния ден на писателите: 20 цитата от книги, посветени на любовта

Днес отбелязваме Международния ден на писателите. Това са хората, които в пълна степен осмислят живота ни, защото възпитават и разума, и чувствата. А любовта...