Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в град Ираклион, на остров Крит, който по онова време е бил под османско владичество. Следва право в Атина, а по-късно заминава за Париж, където е дълбоко повлиян от философията на Бергсон и Ницше. В този период започва да се занимава по-активно с писане.
През 1956 е удостоен с Награда за мир. Пет пъти е бил номиниран за Нобелова награда за литература, като през 1957 г. не спечелва наградата заради един единствен глас – печели я френският писател Албер Камю.
Въпреки че става световноизвестен с романите си, самият Казандзакис определя себе си по-скоро като поет. Доказателство е произведението „Одисея”, което се състои от цели 33.333 стиха, в които разкрива представата си за света между двете световни войни. Творчеството му е преведено и издадено в повече от 50 държави, а произведенията му са адаптирани за театъра, киното, радиото и телевизията.
Умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. На надгробната му плоча пише: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Свободен съм.“
Избрано от писателя:
„Умът се нагажда, търпелив е, харесва му да си играе, но сърцето е диво, не е съгласно да играе, мята се и подскача, за да разкъса мрежите на нуждата.“
„Накъде вървим? Не питай! Изкачвай се, спускай се. Не съществува начало, не съществува край. Съществува само настоящият момент, пълен с горчивина, пълен със сладост, и аз му се радвам в неговата пълнота.“
„Вече знам: Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо, избавил съм се от ума и сърцето, изкачил съм се по-високо, свободен съм. Тъкмо това желая. Не желая нищо друго. Търсех свободата.“
„Не питай „Ще победим ли? Или ще бъдем победени?”
Бори се! Обичай отговорността.
Казвай си:
„Аз и само аз имам дълг да спася света.
Ако не се спаси – аз съм виновен.“
“Имаш четка, имаш боя, нарисувай си рая и влез в него”.
„Идеалният учител е онзи, който се превръща в мост, за да премине ученикът на отсрещния бряг. И когато вече преминаването стане лесно, учителят с радост оставя моста да се срути, като насърчава ученика си да построи собствени мостове.“
„Ех, началство,…да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На, както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора – всички да се прегърнем?“
„Шефе, харесвам те прекалено много, че да не ти го кажа. Имаш всичко, само нямаш лудост. Човек има нужда от малко лудост или никога няма да може да скъса въжето и да се освободи.“
„Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…“
„Атическият пейзаж внушава мисълта, че той трябва да бъде образец за човека; добре обработен, мълчалив, освободен от излишно изобилие, силен, но способен да сдържа силата си и да възпира фантазията си. Атическият пейзаж стига понякога до пределите на строгостта, но не ги преминава, спира до усмихнатата, благодушна строгост. Неговата прелест не изпада в романтизъм, нито пък силата му в грубост. Всичко е уравновесено, умерено… Атическият пейзаж не се перчи, не многогластва, не изпада в мелодраматични лигавения, казва, каквото има да каже, с мъжествена, спокойна сила. Излага по най-прост начин същественото.
Но от време на време, сред тази строгост, и по някоя усмивка – две-три сребристи маслинови дървета на някой съвсем сух склон, свежи зелени борове, олеандри на брега на бистра река, китка диви теменужки сред напечени синьо-черни камъни. Тук всички контрасти се срещат и се смесват, помиряват се и създават върховното чудо – хармонията.
Как е станало това чудо, където прелестта притежава толкова строгост, където строгостта притежава толкова прелест, как е могла силата да не злоупотреби със силата си?
Това ще да е гръцкото чудо!“
„… Помня, че от всички плодове, когато бях малък, най-много обичах черешите; хвърлях ги в кофа с вода, навеждах се и им се любувах – черни или червени, хрупкави, веднага ставаха по-големи, щом потънеха във водата; но когато ги изваждах, виждах, за мое голямо разочарование, че се смаляваха; затварях тогава очи, за да не ги гледам как се смаляват, и ги пъхах, такива огромни, каквито ми изглеждаха, в устата си.
Този дребен факт, разкрива цял един метод, чрез който възприемам действителността, дори сега, на старини; претворявам я, правя я по-светла, по-хубава, по-прилягаща на целта ми. Умът вика, доказва, възразява; но един глас се надига в мен: „Мълчи, ум, да чуем сърцето!” – вика му той; кое сърце? Същността на живота, безумието; и сърцето започва да пее.
„Не можем да променим действителността – казваше един мой любим византийски мистик; – нека тогава променим окото, което гледа на тази действителност.”
Това правех аз, когато бях дете; това правя и сега в най-творческите мигове на живота си…”
„На другия ден замръкнах близо до едно село; гладен бях, изморил се бях да ходя цял ден по каменистите места; не познавах никого в селото и дори не знаех как се казва то. Но бях спокоен; знаех, че на която и врата да почукаш в критско село, ще се отвори; ще сложат, за твой хатър, трапеза, и ще спиш в най-хубавите чаршафи в този дом. Все още в Крит гостът е непознатият бог; и пред него всички врати и сърца се разтварят.“ ….
„… Вълните ядяха вълнолома, изпръскваха челото ми, устните ми, ръцете ми и се разхлаждах. С часове стоях над морето, чувствах, че то, а не земята, е моя майка; само то можеше да разбере терзанията ми, защото и то се терзае по същия начин и не може да спи; удря, блъска се, бъхта се по гърдите, иска свобода; мъчи се да срине стената на вълнолома, която се възправя пред него и да мине.
Сушата е спокойна, сигурна, простодушна и работлива, разцъфва, връзва плод, увяхва, но не я хваща страх; уверена е, че ще не ще, пролетта пак ще възлезе от пръстта.
Но морето, моята майка, не е сигурна, тя не разцъфва, не връзва плод, въздиша и се бори и денем и нощем. Слушах я, слушаше ме и тя, утешавахме се един друг, давахме си кураж един на друг, наближаваше вече да се съмне… бързо-бързо се връщах в къщи. Изтягах се в леглото си. Солено блаженство изпълваше цялото ми тяло. Радвах се, че не съм направен от пръст, а от морска вода…”
„Отново се уверих колко просто и скромно нещо е щастието – чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангале, шумът на морето, нищо друго.
Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са щастието, едно просто и скромно сърце.“
„Тръгнахме, двамата мъже – отпред, жените, скръстили ръце на престилките си – отзад. От време на време си разменяхме по някоя и друга дума – за маслините, ще вържат ли плод, ще падне ли дъжд, та да се налее ечемикът. И изглежда, че и двамата бяхме гладни, защото скоро проведохме разговор за яденета и не ни се щеше вече да го променим.
– Кое ядене обичаш най-много, дядка?
– Всички, всичко, чедо мое. Голям грях е да казваме: това ядене е хубаво, онова е лошо!
– Защо? Не можем ли да избираме?
– Ами че не можем я!
– Но защо?
– Защото има хора, които гладуват.
Млъкнах посрамен. Никога сърцето ми не би могло да достигне такова благородство и съчувствие.“
„- Как да обичаме Бога, дядо? – попита.
– Като обичаме хората.
– А как да обичаме хората?
– Като се опитваме да ги вкараме в правия път.
– Кой е правият път?
– Стръмният. “
„Струва ми се, Зорбас, но може и да греша, че има три вида хора: тези, които си поставят за цел да изживеят, както казват те, живота си: да хапнат, да пийнат, да полюбят, да забогатеят, да се прославят… След това идат тези, чиято цел не е собственият им живот, а животът на всички хора; те съзнават, че всички хора представляват едно цяло и се стремят да просветят, да обичат, да направят колкото се може повече добро на хората. И накрая идат онези, които си поставят за цел да изживеят живота на цялата вселена — всички, хора, животни, растения, звезди, сме едно цяло, едно и също вещество, което води една и съща страшна борба. Каква борба? Да превърне материята в дух.“
„Алексис — рече ми той, — ще ти доверя едно нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш. Слушай, чедо мое: господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека. И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“
Що за бяс е това, мисля си аз сега, когато ми дойде акълът, що за бяс е това да се нахвърляш, да хапеш един друг човек, без да ти е сторил нещо, да му отрязваш носа, да му отсичаш ухото, да му разпаряш корема и да викаш господа да слезе да ти помогне — ще рече, и той да реже носове и уши и да разпаря кореми? Но по онова време, видиш ли, кръвта ми кипеше, къде ти акъл да се замисля за тия работи! Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста. Когато си беззъб, лесно е да кажеш: „Срамота, момчета, не хапете!“ Но когато имаш всичките си трийсет и два зъба… Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!
„Рядко съм изпитвал такава радост през живота си. Това не беше радост, това беше някакво възвишено, абсурдно, неоправдано настроение. Не само неоправдано, но и в разрез с всяко основание – бях загубил всичките си пари… всичко беше загубено.
И тъкмо сега изпитвах едно неочаквано чувство на избавление. Сякаш бях открил в суровия, мрачен череп на Нуждата свободата, която си играеше в едно малко ъгълче. И започнах да играя и аз с нея.
Когато всичко ни тръгне наопаки, каква радост е само да поставим душата си на изпитание, за да проверим дали притежава издръжливост и стойност! Като че ли някакъв враг, невидим, всемогъщ – едни го наричат бог, а други дявол, – връхлита връз нас, за да ни повали, но ние стоим прави. И така всеки път, когато вътрешно сме победители, макар и външно да сме напълно сразени, истинският мъж изпитва неизразима гордост и радост. Външната беда се превръща в най – висше, най – сурово щастие.“
– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?
„Ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият обикновен ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.“
„От всичко, което съм разбрал за малкото години, през които съм живял и носил сабя, свободата не е „Ела, пито, да те изям“, а крепост, която превземаш с меча си!“
„В живота ми най-големите ми благодетели са били моите пътувания и мечти. Много малко хора са ми помагали в трудностите.“
„Блазе на този, мислех си аз, който, преди да умре, е плувал по Егея.“
ARTday.bg
