Едно интервю на Димитър Янков специално за ARTday.bg
Авторският спектакъл – комедиятa „Джими с бялата фланелка“ на актрисата Людмила Сланева е за всички почитатели на живота, които вярват, че разходката по ръба на бръснача, предлага най-малкото хубава гледка. А най-много – огледало с обратно виждане. Ако се сетиш да гледаш в огледалата. Има ли неопровержима истина живота? Една ли е? Открита и споделена ли е? Колко често сте си говорили наум със спомените си и защо Вирджиния Улф отива на къмпинг – на всички тези въпроси Людмила Сланева ще отговори от сцената на Comedy bar Happy (Сатиричен театър) на 23 и 24 март от 20 ч. Билети на цени от 16 и 20 лв. могат да се купят на касата на Сатирата или онлайн: 23.03.: https://tickets.satirata.bg/Scheme.aspx?ID=2945; 24.03.: https://tickets.satirata.bg/Scheme.aspx?ID=2946; 31.03.: https://tickets.satirata.bg/Scheme.aspx?ID=2947.
Ето какво споделя в интервю за ARTday.bg Людмила Сланева броени дни преди да се качи на сцената, за да представи „Джими с бялата фланелка“:
Като човек на изкуството, театърът или песента остават по-близо до сърцето ти?
Музиката е извънземно нещо, а театърът – земно. И двете имат най-специални места. в сърцето ми – като деца, когато не можеш да кажеш кое обичаш повече. Това, което казвам е относно любовта ми към тях. Защото всъщност аз съм детето спрямо тях, аз се уча от тях – в чисто човешки план. Отдавна не ми е интересно да съм ПРО. Наистина. Интересно ми е да откривам и да се търся. Да правя опити да изказвам мислите си чрез музика, или театър. На един приятел майка му питала: „И какво сега? Люси актриса ли е, певица ли е?“. Трябват й определения. На всички ни трябват. Но различни. Мен Музиката и визуалните изкуства ми помагат да се определя като човек, като същество. Не като професия.
Коя е твоята неопровержима истина в живота?
Не мисля, че имам такава. Случвало ми се е да си сложа някаква истина – например „винаги смело напред“ и още същия ден да разбера, че някаква ситуация не изисква смелост, а изисква търпение. „Обичам те“ се е превръщало в най-големия ад. Харесва ми да живея без да си слагам девиз. Това ми се струва много по-естествено. Ако ме помолиш за помощ, няма да откажа. Ако видя паднал човек, няма да го подмина. Но нямам девиз, който да ме закотвя. Има една фраза, която бих си татуирала и която знам от медитациите, които правя от години. I AM THAT I AM – АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ. Това е мантра за призоваване на твоето истинско „аз“, божественото „аз“. Означава, че не съм нищо повече от онова, което Бог вдъхва в мен в този момент.
Дефицит ли е добротата в днешни дни?
Не, не е дефицит. Аз срещам доброта непрекъснато. Срещам и лошотия, и кривотия, и малоумие. Но и добрина. В живота ми е имало непознати за мен хора, които са казвали: „ела, седни, успокой се, да ти сипя нещо, гладна ли си..?“. Това са „големи неща“. Големи неща са малките неща. Доброта за мен е да дам място на другия, да не настоявам, че съм „права“, да не настоявам, че съм най-важната. Да проявя разбиране да дам място – ето това е доброта.
Вярваш ли, че красотата ще спаси света?
Иска ми се! Всъщност вярвам в това, че красотата спасява. Най-малкото, защото всичко, извън красотата, разрушава. Красотата е като музика – осветлява пространството. Никога не ми е било странно, че красивите жени са като магнит и смекчават живота. Това е самата истина. Веднъж един мъж ми каза: „Ти какво си мислиш – че като си красива и всичко ти е позволено!“. Да, точно това си мисля. Друг е въпросът в какво откриваш красота. Красиви могат да бъдат усилията, постоянството, стремежа, умението да се изправиш, смелостта да казваш истината, смехът . Красота без истина не може. И имам една мечта – всеки човек да се отнася към живота като към красиво творение, да се стреми да пази това творение, да не го разваля… А, бе, искам да я има красотата в живеенето, в действият и мислите ни.
Споделяш ли виждането, че любовта може да бъде и затвор? Какво би взела непременно със себе си в този затвор?
Ами виждала съм как може да е затвор. Изпитвала съм го. Всеки го е правил. То се случва когато делегираш права на другия човек или на самата любов, когато се откажеш от личната си сила в името на някаква легенда или романтична измислица. Но такива сме ние – деца, които изучават света и сякаш едно от основните неща, за които сме тук, е да разберем, че не можеш да даваш своята сила в някакви затвори, дупки и подземия. Можеш, но …, хайде да видим до къде ще стигнеш! Любовта, когато не е свързана с „представи си“, е съвсем истинска. И няма нищо общо със затвор. Тя те разширява. Не те затваря. И няма да вземам нищо със себе си ТАМ, защото където е любовта, нищо друго не ти трябва. Добре, де, една китара ще взема!
Обичаш думите, кое е последното нещо, което написа и какво го провокира?
Обичам думите, да. Те са инструменти да нарисуваш какво виждаш. Не са единствените, но са мощен инструмент. Пиша терапевтично. Но и за забавление. Играя си. Последно написах една пиеса – „Джими с бялата фланелка“, която сега на 23 и 24 март трябва да представя пред публика. Мисля, че провокацията за написването на този текст беше да си изясня, за себе си, какво съм аз спрямо любовта. Беше един епизод от живота ми, в който се преплетоха всичките ми лични легенди за любовта, че и масовите такива, и родовите. Както казваше Тодор Колев в часовете ни по актьорско майсторство, „ако можете да ме раберете, ще ме разберете…“. Трябваше да напиша нещо, за да се видя отстрани. Е, видях се – комедия!
Ето малкък диалог от „Джими с бялата фланелка:
– Ти си измисляш света! Ти не го виждаш какъвто е …
– Да. Аз не искам да говиждам света! Той не ми харесва …
Това много прилича на репликите на героя на Сорентино от “The hand of God”, който гледах след като вече бях написала това. И въпреки че избягвам да повтарям вече съществуващи неща – в смисъл, че проверявам или сменям ако прилича на нещо, този път реших да оставя повторението. Защото определя мен много точно. Определя илюзиите, зад които се крием…
Как би продължила изречението БЛАГОДАРНА СЪМ ЗА…, ТЪЙ КАТО…, А УТРЕ…
БЛАГОДАРНА СЪМ ЗА това, че мога да се усмихна на този живот и че мога да го прегърна. Че мога да изпитвам любов, ТЪЙ КАТО ако не мога да изпитвам любов, едва ли ще мога да правя крачки. А УТРЕ ще бъда благодарна пак да е така – да държа сърцето си светло, пък да става, каквото ще.
Димитър Янков
ARTday.bg
