Маргарита Петкова за най-светлото чувство
Защото когато двама души от пръв поглед или след десет години отделно битуване в учреждения, компании, квартали, градове, държави, усетят онзи токов удар, след който светът се затваря в обща окръжност, те стават едно. Цяло. Свят в света. Не вярвате? Я се замислете. Колко дълго можете да споделяте любовта си с приятели и приятелки, с колеги, със съботните сбирки, с обществените събития, на които присъствате регулярно? Не говоря за изолация. Говоря за тази вечер сме у Пешо, утре сме на афтърпарти след юбилея на Мими, през уикенда сме задължително на вилата на Иван, лятото, разбира се, сме с тайфата в Созопол… Всеки ден сме някъде с някого. Двамата, които сме се открили и си имаме своята вселена. Е, как се смества тя сред другите? Не й ли е тясно? Тясно й е. Неуютно й е. Ама като сме били довчера в една общност, как днес да не заведем в нея и половинката си. Половинка е абсолютно условно и леко иронично казано. В любовта половинки няма – или цяло, или нищо. Когато искам да съм с тебе, каза Моят човек след втората ни среща, това значи, че никой друг не ми е необходим. О, това не значи, че се затворихме в жилището му и спуснахме кепенците. Би било олигофренско. Значи, че по само негов си начин, отдели срасналата се с мен Ина, която искаше да сме навсякъде заедно, както и всичките ми колежки, дето си убивахме времето на кафе и напоителни разговори за това колко са тъпи нещата от живота. Игнорира възпитано навлеците около масата му. Поединично или погрупово. О, не, в никакъв случай не станахме саможиви. О, участвахме в социалния живот, без да си нарушаваме обаче собственото пространство. Просто не си губехме времето с времеубиване. Времето ни трябваше. За нас двамата. За книгите, които си четяхме на глас, защото точно този пасаж намирахме за убийствен. За филмите, които гледахме в пълния киносалон, но всъщност само двамата. За тихите вечери в шумните ресторанти, очи в очи над чашите и чиниите. За… да, за нощите, през които не спяхме и за дните, в които спяхме, защото пак ни предстои будна нощ. За нас. За нашето цяло. Аз, разбира се, се виждах и с Ина, и с Рада, и с момичетата, и с момчетата, Моят човек си се срещаше с неговите хора и си гонеше неговите дела, понякога се събирахме и в неизбежните събитийни компании, защото ноблес оближ. Но дотам. Няма аре у Пешо, аре да скочим до Иван, ми аре в тая кръчма, щото кво друго да правим. Ние си имахме какво да правим. Любезно се сбогувахме и си тръгвахме. Все едно къде, може в съседната кръчма, но двамата. Без да сме принудени да кимаме любезно на поредната история кой как къде и с кого, та да бистрим въпроса защо така. Без да се насилваме да умираме от смях на старите вицове, на старите лакардии, на старите номера, дето ги знаем наизуст. Без да чакаме притеснено дали Светльо няма да се напие и да вдигне скандал, или Светла да се разреве, защото е влюбена в Емо, пък той не че не знае, ама няма химия, и ухажва Камелия, с която има голяма вероятност да си тръгнат заедно. Тези неща просто не ни интересуваха. Имахме си собствено време и не искахме да го губим за работи, дето не са наши. В момента. И най-вече изобщо. На никого не натрапвахме любовта си и искахме никой да не й се натрапва. И смятам, че това е най-нормалното поведение. О, да, зад гърба ни се влачеше дългият шлейф на клюките, на нездравото любопитство като какво точно има между нас и докога ще трае, на ровичкането кой от двамата е повлиял толкова гадно на другия, на злобицата за какви се мислят тия двамата, все неща от рода на язък за момчето, изгоря момичето. Нормално. На нас така си ни беше идеално. Неземната самодостатъчност на любовта. Не я пиша с главна буква, главната буква се подразбира от самосебе си. Любовта и с най-дребните букви да я напишеш, е винаги голяма. И не се нуждае от антураж, от наблюдатели, ласкатели, съпреживенци и довереници. Ама изобщо! Тя не се случва чак толкова често, че да я пилееш наляво и надясно, да я развяваш пред очите на тоя и оня, да я харчиш в нищоправене. Та не свъсвайте вежди и не стискайте устнички, когато любовта откаже поредния купон, поредната сбирка, поредното летуване в Созопол или в Сао Паоло. На нея й стигат леглото, библиотеката, телевизорът и кафеварката между четирите стени, където си е самодостатъчна. Хайде, че кафето е готово, а ние нямаме време за губене и не пием студено кафе. Защото любовта е редно винаги да е гореща. И винаги само между двама.
Маргарита Петкова
Снимка: Studio Radina Photography
ARTday.bg
