От Ирина Канушева
На млади години много ми се щеше да работя в телевизия. Харесваха ми динамиката, предизвикателствата, необходимостта от различни качества и умения, за да се справиш. Не ми се случи да попадна в телевизия, но попаднах в Националния филмов център в ранните години от съществуването му – края на 1995-а. И там се влюбих във фестивалите.
За някои може да изглежда кампанийно, нервно, непостоянно и изморително, но за мен организирането и провеждането на националните фестивали „Златна роза“ и „Златен ритон“, а за 15 години и на фестивала на европейските копродукции в София, са едни от най-щастливите моменти в работата ми. Като се започне от приятното вълнение кои филми ще участват, ще ги хареса ли публиката, какво ще каже критиката, кои ще са гостите, кой ще вземе голямата награда и как ще се разпределят по-малките, та през съставянето на жури с всичките му перипетии – от конфликт на интереси до чисто човешки сложни взаимоотношения. През годините видях и величия да се сриват в очите ми, и да се извършват благородни жестове на помощ към колеги. Имало е и неприятни ситуации, но и несравнимо с нищо удовлетворение, когато всичко накрая приключи достойно.
23-тата „Златна роза“ през 1996 г. беше първият ми фестивал. Отскоро бях в НФЦ, и въпреки приятелските отношения в колектива – все хора горе-долу на една възраст и на един акъл, ми беше все още трудно да се „ориентирам в обстановката“. Тръгнах със страх от това, че няма да оправдая очакванията, а се върнах влюбена във фестивалите завинаги. Тогава „Златният ритон“ в Пловдив още не беше възстановен и във Варненския фестивал участваха и документални и анимационни филми. Голямата награда „Златна роза“ за игрален филм присъдиха на „Закъсняло пълнолуние“ на наскоро починалия режисьор Едуард Захариев, „Златна роза“ за документален филм взеха ex aequo „Фердинанд Български“ на Светослав Овчаров и „Образ невъзможен“ на Станимир Трифонов, а за анимация голямата награда получи „Шок“ на Златин Радев.
Няма да забравя и прекрасната кръчма „Лаута“ и нейната сърцата собственичка, която и посреднощ слизаше при разпалените фестивалци да се срещне с тях и да почерпи. Едно заведение, което действаше като капан, защото се намираше по средата между хотел „Черно море“, където бяхме настанени и Фестивалния и конгресен център, където и досега се провежда фестивалът. Неизбежно беше на минаване някой да подвикне от масите и да се присъединиш за едно или повече питиета. Няма я отдавна, за съжаление…
А гледането на филмите… Най-новите игрални филми се показват във Варна, повечето дори не са виждани още на голям екран. Какво по-вълнуващо от това! Авторите гледат филмите на колегите си и търсят своето място в най-новото българско кино, корифеи и дебютанти общуват, редуват се възторзи и разочарования, в споровете може би се ражда истината, приятелства се подлагат на изпитание, но и се зараждат нови… Фестивалът е един водовъртеж от емоции, който те залива от всякъде и който страшно липсва, когато свърши и се завърнеш към тъжната рутина на работата в офиса.
Помня инфарктните ситуации, в които е трябвало да се вземе бързо и адекватно решение, и как когато екипът си е на мястото, това става съвсем естествено. Помня и безкрайните вечери, в които заедно с участниците разпалено сме дискутирали един или друг проблем на киното ни, пили сме ракия и вино, смели сме се шумно за ужас на живеещите наблизо граждани и винаги – винаги сме се връщали преизпълнени с емоции. И да – изключително важно е екипът да е професионален, да работи в синхрон, хората в него да се разбират „от половин дума“ и да си помагат, независимо кой за какво отговаря. Смея да твърдя, че екипът на НФЦ беше и все още е точно такъв.
През годините НФЦ посрещна и изпрати много директори, които бяха и директори на „Златна роза“. От първия – Димитър Дерелиев – Дарзи, през Александър Грозев, който направи опит да го превърне в мегафестивал, като го слее с „Любовта е лудост“, Александър Донев, който реши, че не бива фестивалът да е през година, защото хората го забравят и от 2010 г. „Златна роза“ се провежда ежегодно, Георги Чолаков, благодарение на когото журито стана международно, та до днешния ден, когато директор е Петър Тодоров, с когото подготвяме юбилейното 40-о издание.
Със сигурност ще има и 50-о, и 60-о… Вероятно повечето от нас вече няма да са там, но идват нови, млади колеги, пълни със сила и творчески заряд. Пожелавам им и за тях фестивалът да се превърне в любима част от работата, защото той е важна част от кинопроцеса, дава ти възможност да си „свериш часовника“ и не само да видиш цялостната картина, но и своето място в нея.
А пък думата фестивал значи празник. За мен по-вярно от това няма.
Ирина Канушева
Източник: Сп. „Кино“, Снимка: Личен архив
ARTday.bg
