За и от именития български режисьор
Рангел Вълчанов е роден на 12 октомври 1928 г. в село Кривина край София. Завършва театрална режисура при професор Боян Дановски във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1953). Работи в Студия за игрални филми „Бояна“ от 1952 година като асистент-режисьор и режисьор. Член е на Европейската филмова академия и народен артист.
Широко известни с оригиналността на художественото му мислене са филмите му „Инспекторът и нощта“, „Вълчицата“. От 1970 до 1972 година работи в Чехословакия, където заснема „Лице под маска“ и „Шанс“.
После отново в България продължава да изненадва с нестандартните си решения в „Следователят и гората“, „Лачените обувки на незнайния воин“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“.
През юли 2006 година започва работа по продължение на филма „А сега накъде?“ със заглавие „А днес накъде?“.
Избран е за филмов режисьор номер 1 на България през XX век. На 9 октомври 2012 година е избран за действителен член на Българската академия на науките.
Режисьорът умира на 30 септември 2013 година.
Припомняме си откровения на Рангел Вълчанов:
Да обичаме веригите си – те са нашата свобода!
Тялото ми е прорязано от белези и изглежда като лицата на онези индианци, които са си раздирали кожата, за да изглеждат по-мъжествени.
На глупавия човек дай му дух. И той се оправя. Без дух нищо не става.
Сега стискам зъби и вече не търся Бърза помощ, макар че душата ми отколе копнее да бъде превързана.
Човек трябва да обича съдбата си. Иначе ще бъде несправедлив. Всеки си има корени, точно както растенията. Ако пренесеш човека и го посадиш на друго място, трябва да преместиш и природата му. Я забучи една палма в Камчатка! Не можеш да търсиш сметка на съдбата си. Приятели, неприятели, болести, любови, всичко е вътре. Съдбата не зависи от нас, а от Бога, от близките, от случайността, от времето, в което живеем. Хората казват: времето е лошо. Не е вярно! Времето винаги е добро. Представете си, че само грее слънце! Или пък само да вали дъжд. Ще се побъркам! А колко е хубаво – да вали сняг, после да изгрее слънце, да задуха вятър, да завали, студено, топло. Времето е гениално.
Едно време, докато бях на 31-32 години, все си мислех какво ще стане, какво ще кажат за мен. После си казах: „Я си гледайте работата! Бъди верен на себе си, работи, пък който каквото ще да говори.“ Ако мразиш някого, не страда този, когото мразиш, а самият ти, защото изживяваш лошите чувства. От егоизъм си рекох: „Няма да страдам, ще гледам да се веселя, пък който иска да изповядва обратната религия, да го прави!“
Настоящото би било много кофти, ако няма спомени. Без спомени човек умира прав! Затова се обръщам към читателите: Недейте да пренебрегвате вашите спомени! Без спомените хората са нищо – отворена врата в полето.
Душата на човека не е пазар. Човек трябва да има една възглавница, да легне – там да сънува, да плаче, какво си иска, това да прави. Но там, на възглавницата!
Има и още нещо, много е важно – ако с плач можем да оправим човешкото нещастие, тогава да ревне целият български народ. И да се оправим. Ама не става!
Без жената мъжът е нищо. Мъжът се осъществява чрез жената, не само защото се е родил от нея, а защото се връща при нея, за да продължи рода си. А за да роди жената, все при мъжа се връща.
Живеем в страна, която мирише и която се е разгащила окончателно. Всеки ден срещам подритващи се и ядосани хора. Земята ни е обрасла с бурени.
Телевизиите са станали аморални. Сякаш истината е между краката на жената и мъжа. Само там я търсят. И слагат едни червени точки. Много обидно е да живееш така. Тъжно, тъжно е!
В бързината си фатално пропускаме важни срещи, разминаваме се с приятелства, отлагаме днес за утре, утре за вдругиден… Трябва да спим будни, за да не осъмнем някоя сутрин уплашени и виновни: „Как? Той почина! Аз вчера го видях! Ох, ах!“ С един мой съученик 18 години все си казвахме, утре, в четвъртък ще се видим. Цели 18 години. Миналия понеделник се уговорихме отново и се заклехме – тоя път „майка и баща“! Отидох в ресторанта, където беше нашата среща. Чаках, чаках, той не дойде. Беше починал в сряда, един ден преди тоя проклет, фатален четвъртък. Не отидох на погребението. Беше ми гадно от мен самия, от съдбата, отредила ни цели 18 години да се видим, а вместо това ние безгрижно подритвахме времето като парцалена топка, сякаш животът ни е едно безкрайно игрище.
Аз правих филми, за да възпитавам. Какво съм възпитал?! Намигащ народ! Дълбоко погледнато, това е истината. Улицата, на която живея, е еднопосочна. А хвърчат по нея едни мерцедеси и набиват спирачки. И аз подскачам. Един закова гумите си пред мен. Казах му: „Млади господине, това е еднопосочна улица!“ А той ми извика: „Искаш ли да те застрелям?“ И извади пистолет. Отвърнах му: „Стреляй! Това заслужавам! Щом сме я докарали дотам, така съм те възпитал.“
Всичко ме ядосва. Всичко! Ядосва ме, че светът се е побъркал. И не от сега. Обземат ме финални чувства. Светът върви към своя край. Успокоявам се, че не съм само аз с това мислене.
Дива работа е войната! Паметниците учат на насилие. Всички герои възпитават към насилие. За първи път чух тази „дива работа“ от дядо, когато бях дете, и все го крънках да ми разкаже за атаката при Люлебургас или за Одрин. Вместо да чуя, че българинът знае как да мре геройски, дядо ме гледаше усмихнат, ама тъжен. Прегърна ме и отрони: „Войната, сине, това е дива работа.“ Даде ми един бонбон карамел и тихо на ухото ми повтори никога да не забравя това. После ми каза: „Хайде, сине, повтори, що ти казах“. Повторих го и не го забравих!
Чудя се как някой живее с шест тоалетни. Или с шест спални. Влиза от една в друга и какво – разнася си самотата. И държи телефона на ухото си. Егати животът!
Времето, в което живеем, много се напряга бе, уважаеми! Бърза за някъде! За къде бързате бе, ало?! Страх ви е да не изпуснете влака на някое друго ВРЕМЕ или просто, комплексирани от чувството за малоценност, нищожност, фукате се и търсите алиби да се оправдаете, без да държите сметка, че попаднали веднъж в тази епоха, ще трябва да изгълтате всички жаби, змии, гущери… и всички лайна…, преди да вземете последния влак. Разбирате макар и късно, че лошотията е толкова голяма, че сме осъдени на всичко отгоре и да раждаме, да продължаваме рода си, да възпитаваме себе си и децата си на номерата, спретнати от това всемогъщо ВРЕМЕ. Всеки ред от чуждите книги ми доказва липсата на познание, но от друга страна тая моя книга подозира ли тя, ако е много умна, какво лично аз знам и какво не знам… и тогава от къде това нейно нахалство, надраскано върху личните и бели листи…
Истината е, че всички сме били по някое време в живота си някакви юнаци, но с времето сме замълчали и уплашени сме оставили коня сам да препуска… Сиротен. Оставили сме го да препуска, без да сме разбирали колко конски сили е имал нашият кон.
Да напуснеш живота с тъга, означава, че все пак си го обичал, дявол да го вземе! Този живот, обясняван и необясним.
Не скуби тревата, за да узнаеш как расте! Това не е наша работа! Нашата работа е да се учудваме и да отглеждаме земния си ПРЕДГОВОР. Краткия!
ARTday.bg
