Актьорът си тръгва от видимия свят на 9 ноември през 1973 година
Апостол Карамитев завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1951 г. със специалност актьорско майсторство в класа на професор Боян Дановски. Дълги години е сред водещите актьори на Народния театър „Иван Вазов“ (от 1947), където създава поредица от забележителни роли. Сред тях е Ромео в „Ромео и Жулиета“ на Уилям Шекспир, с режисьор Стефан Сърчаджиев (1953).
Жени се за актрисата Маргарита Дупаринова, с която имат син и дъщеря, също актьори – Момчил Карамитев и Маргарита Карамитева.
Неговият дебют в киното е във филма „Утро над родината“, през 1951 г.. Актьорският му метод е описан като съчетание на „интелектуалния анализ с дълбочина на емоционалния живот“
Специализира режисура в Москва. От 1969 г. до смъртта си е доцент и преподавател по специалностите „актьорско за драматичен театър“ и „режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ.
През 1971 г. Карамитев озвучава всичките образи (мъжки и женски) в дублажа на английския сериал „Сага за Форсайтови“ БНТ.
Великият български режисьор Леон Даниел казва за Карамитев – „беше красив, много красив, но неговата красота тогава не беше на мода, в живота се харесваше, но в театъра се предпочитаха по ръбестите или по-лиричните, а неговата хубост беше по-буйна, „по-апашка“, италианска… Дановски го утешил. Казал му бил: „Твоето време скоро ще дойде.“ Чочо му повярва. След две-три години стана първата българска звезда. С всички плюсове и минуси на това.“
Става заслужил артист (1963), а скоро след това и народен артист (1969). Получава Награда със специална почетна грамота за мъжка роля във филма „Това се случи на улицата“ на МКФ (Карлови Вари, Чехословакия Чехословакия, 1956), Първа награда за мъжка роля за ролята на Симеон в пиесата „Монахът и неговите синове“ на IV национален преглед на българската драма и театър (1969).
По-известните му театрални роли са в „Дон Карлос“ – маркиз Поза, в „И най-мъдрият си е малко прост“ – Глумов, в „Ромео и Жулиета“ – Ромео, във „В полите на Витоша“ – Христофоров, в „Монахът и неговите синове“ – Симеон.
Апостол Карамитев завършва италианско училище в Бургас и владеел езика перфектно. Години след като завършил училище, спокойно можел да мине за римлянин. Когато още като млад актьор излязъл на сцена, красивата му външност и талантът му влудяват жените дотолкова, че два огромни куфара не му стигнали да побере всичките любовни писма, които получавал от почитателки.
В столичните артсреди се носи и една легенда – поетът Николай Лилиев получил инфаркт и починал, четейки любовните писма до… Апостол Карамитев. Лилиев, който преди смъртта си няколко години бил драматург на Народния театър, поискал да „се зареди“ с вдъхновение от любовните писма, които получавал актьорът-красавец, тъй като по ирония на съдбата, нежният лирик нямал свои.
Карамитев се разболява от рак на черния дроб, за което знаел само режисьорът Вили Цанков. Актьорът нито за миг не се откъсва от любимата професия – до сетния си дъх се снима в „Сватбите на Йоан-Асен Втори“. Епизодът с първата сватба на Йоан с Мария (Невена Коканова) снимали на Алдомировското блато край гр. Сливница. „Беше много студено, ние преджапахме няколко пъти през ледената вода. Може би това ускори болестта на Апостол“, предполага тогава колегата му Коста Цонев.
Изтормозеният от ужасната болест актьор починал в непоносими болки и не успял да довърши ролята си.
След смъртта му били обсъждани два варианта. Снимките да се прекратят и заснетият материал да остане като документ за последната роля на гениалния Карамитев. Възприели обаче идеята филмът да се довърши със заместник на покойния – Коста Цонев. Цонев вече трябвало да играе две роли – Йоан-Асен и брат му Александър.
Доста след смъртта му голямата наша сценографка и приложничка Мария Ножарова, автор на костюмите за филма „Сватбите на Йоан-Асен“, споделя, че е затворила „невероятните лазурни очи“ на Апостол. „Когато отидох в моргата, не беше обръснат. Аз го обръснах, плачейки…“, разкрива художничката.
Златният фонд на БНР е съхранил неговите думи:
„Цял живот настоящето е запълвало живота ми. И то настояще, изпълнено само с работа. 50 години, като си помисля, много бих искал да видя и да преценя какво в живота ми е било победа, какво е било поражение. И стигам до едно тъжно заключение, че много от победите, които някога съм тържествувал, когато съм ги извоювал, след време се оказват жалки и незначителни. И обратното, много от пораженията, много от това, което са били неуспехи за мене, с времето се оказват големи победи – победи над себе си, над собствената си гордост и над собствените си заблуждения. Работа, работа, работа. Това е бил животът ми. И навярно това ще бъде. Аз не знам вече кое е добро, кое е лошо. Аз вече не знам в живота ми – миналия, кое е победа, кое е поражение и не искам да знам. За нищо не съжалявам и от нищо не се срамувам. Но само едно знам: Господи, що нещо ме чака занапред, що работа ме чака занапред. Както е казал поетът, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори.“
„Защото аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човека от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци, и е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мене, че светът се върти около мене и че светът съществува чрез мен. 50-те години, които изживях, многото погребения, на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпа на Вселената и че светът не се върти около мен. Но това ме научи и на едно друго нещо – че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее и може би този живот няма да е сбъдновението, за което е мечтал на младини, няма да е крилата, мисъл, полет, а ще бъде може би само една клетка, която приема сока от Земята и я предава нагоре. Може би животът няма да бъде шумолене, няма да бъде листа, няма да бъде плодове, а само тъкан, само клетка, но и това е живот. Това е може би предназначението ни. Това, което сме взели, да дадем, да върнем, това, което сме взели от хората, да го върнем на хората. За да, както е казал поетът, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори.“
ARTday.bg
