Няма ги вече и Николай Бинев и Домна Ганева. Той си отиде на 8 декември 2003-а, а любимата му съпруга – на 30 декември 2012-а. Бяха една от най-прекрасните артистични двойки.
Николай Бинев има златна максима, която не нарушава до края на дните си: „Една жена, един театър!” Половин век от живота си споделя със своята любима Домна Ганева, няколко десетилетия дава и на Младежкия театър.
Почти година след смъртта на Николай Бинев се срещнах с неговата съпруга.
Ето част от интервюто с нея, което излезе във в. „Новинар”:
„50 години редихме един пъзел – с любов, с театър, музика, с приятели, с деца, с радости и трагични мигове. И когато Николай си отиде, този пъзел все едно се събра като един купол на вулкан. И аз трябваше да се помъча да го редя сама… Изникват едни фигурки – шарени, карат ме да се усмихвам, а други – тъжни…
Обичаше да казва: „Щастлив съм, че живях с Домна!” Сега аз мога да отвърна: „Щастлива съм, че живях и съпреживявах света на Николай Бинев!” Той беше свободен човек. Успя още с първата си роля във „Всяка есенна вечер”. И докато ние, малко или повече, правехме компромиси, той – не, никога. Беше максималист, перфекционист. Преди всяка премиера повтаряше: „Не, аз не мога да направя тази роля, ще проваля представлението!” Човъркаше душата ми с това, а когато излезеше на сцената, ставаше точно обратното… Не, не беше от суета. По-скоро беше от стремеж към по-голямо съвършенство. Единственото нещо, от което съм го ревнувала, беше неговата свобода. Живееше в свой духовен свят…
Николай Бинев
Към края на живота му страшно го болеше гърбът, казваше, че има остеопороза. Но не от това си отиде… Последният му филм се казва „Децата на Нонантола” на италианския режисьор Моне Попучи. Снимаха в София. Николай играеше равин, а синът на неговия герой беше един много добър немски актьор – Кен Дюкен се казва. Снимаха, прекъснаха и след две седмици трябваше да продължат. През тези 14 дни обаче здравето му се влоши много. Казвах му: „Николай, трябва да идем все пак на лекар!”, а той така се ядоса… На другия ден обаче каза: „Хайде, отиваме в Медицинска академия!” Вечерта късно се обадих тайно на лекаря и той ми каза много лоши работи. И… Николай си остана малко вкъщи, после го взеха в болницата. Дадоха му назаем един джиесем и той успял да се свърже с продукцията – наближавали снимките на най-решителния момент от филма, а това не му давало покой.
Почти не можел да ходи, когато една сутрин пред болницата спряла кола от продукцията. Николай успял да стане, подписал декларация, че излиза по свое желание, но лекарят застанал с разперени ръце пред вратата на стаята и не искал да го пусне: „Николай, това е самоубийство, нали знаеш, че си много болен?!” Но той минал покрай него, казал му „I love you!” („Обичам те!”) и… тръгнал. Италианците го взели и поели към снимачната площадка на гара Подуене. Трябвало обаче да преминат през коловозите, а Николай трудно ходел. Тогава две момчета направили столче с ръце и го пренесли от другата страна, където трябвало да се хване за една решетка, за да не падне.
Когато Кен Дюкен го видял, започнал да плаче – само за две седмици Николай беше станал неузнаваем. Едва успокоили актьора и заснели кадъра, в който героят на Николай кара сина си да бяга, защото трябва да живее. Това е последният му кадър – хванат за решетката… Вечерта Николай се върна вкъщи, а не в болницата. Беше почти умиращ, но сияеше, че е успял да заснеме ролята си, че не ги е провалил. И щастлив… Умиращ, но щастлив!”
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
