Днес поетесата празнува юбилей
Анжела Димчева (12. 02.1963) е родена в София. Тя е поетеса, журналист, литературен критик, редактор. Магистър по българска филология и английски език от СУ „Св. Кл. Охридски”, доктор по наукознание от УниБИТ. Има над 1400 публикации в 30 издания. Автор е на 10 книги: 6 стихосбирки и 4 сборника с критика и фрагменти. Две нейни книги са издадени в Украйна, най-новата й книга „Игли в съня” (афоризми, стихове, фрагменти; билингва: български/немски) излезе в Германия през 2021 и беше представена в Берлин, Хамбург и Дрезден през юни 2022 г. Лауреат на награди за поезия в България, Русия и Италия. Член е на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти, Асоциацията на софийските писатели и Българския П.Е.Н.-център, където заема поста секретар-ковчежник. Член на УС на Фондация „Българско слово”, постоянен автор на страниците за култура на в. „Труд”. Международен и прессекретар на СБП. Председател на Българското жури за присъждане на Европейската награда за литература и член на Международното жури, Брюксел – 2021.
Очите на Йерусалим
Не искай нищо друго
освен водата животворна
на Святата земя.
Не гледай нищо друго
освен небето морно синьо
на Святата земя.
Не казвай нищо друго
освен „обичам и се моля”
на Святата земя.
И ако съблечеш омразата
от избелялата своя душа,
и ако приемеш гнева си
като болно дете на ума,
а своята алчност зариеш
в пясъка кървав на залеза,
тогава ще хвърлиш
всичкото злато на вятъра,
виолетово слънце ще пàри,
а с плод от Божията милост
ръка невидима ще те нахрани.
И по гърба превит
на хиляди изречени молитви,
почти в горчивата сълза
на милиардното човечество,
ще търсиш светия Граал,
докато тръгнеш през пустинята…
И там,
прегърнал своята Голгота –
по-кратко и от скреж през май,
ще слезе Бог, без клонче от маслина,
и не през Златната врата
в Свещения Йерусалим…
Прозорец ми трябва,
прозорец насред морето
и един небесен роял,
на който да засвири
озареното с любов човечество.
Аз
Нощта прибра полите си в джоба на Господ,
останах в тъмното само аз.
Приятелите преброиха монетите за усмивките си,
забравиха за моя смях.
Любовта замина на карнавал без обратен билет,
влюбената маска е за мен.
Думите си избраха нова Вавилонска кула,
точките ми служат поне.
Децата ми пресичат половината свят за закуска,
дървото в двора съм аз.
Световни дилеми крещят за последна корида,
лежа на тревата без глас.
И този вулкан все някога ще угасне в синьо,
но ме няма в ничий атлас.
Каквото и да отрови представата ми за Господ,
Малкото – това съм аз.
Затвор
Никой не изтрива името си,
както би си свалил дрехите.
Перото от мъртва птица
не прилича на сувенир.
По ръбовете на мита остават
моите нежни проклятия.
Толкова пълни с кръв облаци
няма дори в абсурдите
на голия Салвадор Дали.
Една отвъдна платноходка
е спряла в дупка на сърцето ми
и все чака да се реша:
кой затвор да взривя?
Космосът отвътре
е просто една скица
на живота, който предстои.
Космосът отвън бушува –
една незатворена
Пандорова кутия.
Ако я затворя в затвор –
светът просто ще свърши.
За ада нямам дубльор…
ARTDAY.BG
