За поезията на една култура разказва Камен Балкански
Когато преди години за първи път влязох в магазин за килими в покрития пазар в Истанбул, не можах да повярвам на баснословната цена на неголямо копринено килимче. Историята, която тогава ми разказа собственика, ме натъжи и замисли – точно тези малки и изключително пищни като цветове и орнаменти килими се изработвали от деца, които с тънки пръсти виртуозно оплитат копринените му конци. Понякога за изработката само на един е нужно повече от година време и част от малките тъкачи загубвали зрението си. Историята наистина е тъжна и напомня много на тези, известни от нашия фолклор с вграждането на сянката на красиви девойки. Връщайки се в България, бях сигурен, че искам да науча повече за историята и различните видове ориенталски килими. Разбира се, времето не достигна и тази моя “нова страст” остана на заден план.
Преди време попаднах отново в Ориента в една страна, която днес познаваме предимно от телевизионни репортажи свързани с проверки на атомни специалисти. Всъщност това е наследницата на една от най-древните цивилизации – персийската, а държавата се казва Иран.
Самолетът се приземява на летището в ранните часове на новия ден. Топло е, но всички жени обличат дрехи с дълги ръкави и прилежно скриват косите си със забрадки и шалове. Дори стюардесите правят това, както повеляват законите на шериата и ислямската република.
Усещам известно притеснение, защото за първи път попадам в страна, различна от всички досегашни дестинации. Учудващо, но в 4 сутринта на аерогарата кипи истински живот. Хора, багаж, търговци, съмнително придлагащи услугите си шофьори на таксита. За щастие имам посрещач който ме съпровожда до стария Хилтън – един от големите и явно престижни хотели в Техеран.
Почти не ми остава време за сън, защото след няколко часа трябва да замина за Хамедан – стар град на югозапад. Преди това не пропускам възможността да се разходя из улиците около хотела и някак, без да искам, се озовавам в кварталния покрит пазар. Все още не знам, че централния пазар е стотици пъти по-голям. Но за него малко по-късно, на връщане от Хамедан.
Самолетът пътува около един час. Кацаме на малко летище, което повече прилича на автобусна спирка, но явно е достатъчно за трафик от един полет на ден и гостоприемно ни посреща с цветя и тревни килими. По-нататък пътят ни пресича целия град и с изненада откривам, че въпреки горещия климат и силното слънце, тук навсякъде цъфтят безброй цветя, а всичко е грижливо подредено – странно, в сравнение с абсолютния хаос в движението на хора и автомобили. Всъщност уличното движение е тема, която си струва да отбележа. В Иран то се подчинява на някакви неписани закони на всемирния хаос и въпреки ужаса, който изпитваха всички чужденци, живота ни беше запазен, а пресичането на улиците някак все пак се осъществяваше. Подсвирквания с клаксон, махане с ръце, автомобили, които се появяват от всички страни без да е ясно кой е с предимство, мотори с буквално накацали семейства върху тях, забрадени жени, връщащи се от пазар – това е ежедневието по улиците на града.
Самият той е в подножието на планината Алванд с върхове от над 2800 метра, красиво покрити със сняг дори през май. Денят е горещ, но разходка ни завежда до ледено студен водопад, който се стича, преминавайки покрай скалните ръкописи на Ганжнамех (500 г.пр.Хр.) Двете гладки стели с клинопис присъстват във всички туристически гидове. Разказват на три езика за владетеля Дариус и създателя на света. Тайната на написаното е открита през миналия век от английския изследовател Хенри Ровилнсон.
Известно и с гроба на Авицена, малкото градче е колоритно и усмихнато. Чужденците са лесно разпознаваемии предизвикват нескрит интерес. В групата ни повечето са от Европа и макар да сме под непрестанно дискретно наблюдение от домакините (явно мерки за сигурност) успяваме да измолим посещение на местния пазар. Колоритните чаршии са целта ни и ние някак неусетно откриваме красотата на ежедневието в Ориента. Обилие от разноцветни и странни за нас подправки, отрупани талиги с плодове и зеленчуци в комбинация с железарски работилници, дюкяни за обувки, дрехи, отново магазин за чай, едва видимо безистенче, в което мъж предлага прясно изцеден сок от моркови върху натрошен лед. Тук спираме за минути, за да се разхладим и мигом до нас се събира огромна тълпа, която се опитва да ни каже нещо на фарси. Разбираме само английското “Добре дошли” и продължаваме нататък с усмивките и светналите очи на хората. Оставам с впечатлението, че тук туристите са малко, а желанието на местните хора да се докоснат до външния свят – твърде голямо.
Една от атракциите, северозападно от Хамедан, е пещерата Алисадр. Над 11 километра тунели под планината ни водят покрай милиони причудливи форми, образувани от течащата вода и малките капки. Най-бързото разглеждане отнема повече от час и то с лодки, защото в пещерата има подземна река. Водачът на импровизирания керван ни обяснява, че от падналите наскоро дъждове водата се е повишила и трябва да се пазим при преминаването под някои каменни сводове. Разказват, че това е една от малкото пещери в света с толкова широки и дълги водни коридори. Останалите са във Франция (пещерата Моли) и Австралия (Боокан). Излизаме отново навън и с изненада откриваме, че температурата значително се е повишила и май е било по-добре да останем за по-дълго сред дантелите на пещерните чудеса.
Връщам се в Техеран този път с доста по голям самолет, на който с изненада виждам българския флаг и отличителните знаци LZ – оказва се че машината е наета от местна компания. След престоя в малкия Хамедан, столицата ми се струва още по-шумна и хаотична в движението си, но явно вече съм свикнал и си пробивам път през автомобилите със завидна лекота. Целта ми е да разгледам Националния музей и големия пазар. Музеят съхранява прекрасни образци от културата на предна Азия и Персия – стелата на Хамураби, малки глинени фигурки на животни от Суза, внушителни релефи от твърд камък с филигранни изображения на царе и войски, крилати бикове и лъвове от времето на Ашурбанипал. За съжаление част от експозицията е затворена и аз се отправям към “живия музей” – покрития пазар. Контрастът между хладните зали с хилядолетни артефакти и динамиката в търговската част е огромен. Носачи едва не ме помитат в бързината. На гърба си са наредили огромни пакети, но умението им да сърфират в тълпата е завидно. В безцелното ми лутане между злато и подправки, сърменотъкани платове и медни съдове, постепенно в мен се избистря идеята, че трябва да поема към старата си страст – килимите. Като по чудо се запознавам с верния човек, Али, и той ме води при един от големите търговци. Тук пред очите ми се редуват ръчнотъкани черги с животински и цветни мотиви, огромни килими с декорация от птици и екзотични растения. Продавачът е сладкодумен и ми разказва, че голяма част от тези тъкани идва от различни краища на Иран, но и близките Афганистан и Тюркменистан. Научавам и това, че едни от най-старите сведения за килимите преплитат имената на Александър Велики и Марко Поло.
Опиянен от света на това уникално изкуство, попадам в двора на голяма джамия точно по време на молитвата. Мъжете изпълняват ритуала както повелява традицията, а моя поглед се плъзва по фасадата и минаретата. Не мога да повярвам на богатството от орнаменти и цветове, които задено с цъфналите жълти храсти и всичко видяно през деня ме карат да почувствам сладката омая на Ориента. Пиейки ароматен черен чай, отново се заричам да се задълбоча в историята на ръчните килими, но този път знам, че ще мисля не само за тях, но и за поезията на една култура, чиито наследници са горди да се наричат перси.
Автор и снимки: Камен Балкански
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
