Едно есе на Мариана Обретенова
Дали Харпър Ли си спомня за мен, едва ли, но аз за нея – да. Пируетът на регресивната ми фрустрация направи полет до книгата от детството. Да прочетеш детския свят с поглед на ветеран, е мерило за наченки на помъдряване. Страниците, които се смееха преди, сега бяха натежали от тъгата на истини, които отнемат цял един живот осъзнаване. Моралните ценности бяха облекли вехтите си рокли и се смееха, плачейки. Светът сякаш беше ядосан на Нобел, че е наградил Скаут за порастването ѝ. Машината на времето отвори папка „Забравени“. Момичето на екрана безгрижно заявяваше гледната си точка, нейните разбирания, нейните проблеми, през които минава всеки от нас, но бързо ги забравя -нещото, което в света на големите беше табу. Всяка нейна мисъл летеше с розов облак и раздаваше маргаритки под звуците на „Белогривые Лошадки“, а всяка усмивка палеше огън на приятелството и си тананикаше „Ульбка“.
А любовта, любовта… Първа, чиста, изворна и много детска, минаваше през сапунената смес и се превръщаше в балончета, които се пукаха от срам, когато стигнеха очите на любимия…
В света на порасналите всеки среща своя „присмехулник”, но чувството ти подарява слънчеви очила, от онези, най-скъпите, подредени в стъклената витрина на сърцето и знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това държиш докрай. Наричат това храброст. Силата на сърдечните удари крачат неуверено пред вечния стремеж на всеки човек да разбие самотата си, онази, която е в клетката на страха да разкрием себе си. Опитите да направиш другия цял. За него си престъпник, грабещ болката му, а ти искаш само да помогнеш. Непоисканата ти помощ е с поставен печат: „Иска да ме промени, да ми открадне свободата”.
„Присмехулникът”, който хранех в моята градина, беше красив. С онова величествено сребърно оперение, което създава усещането за богатство на душата и посипана със златен прах мъдрост. Той пееше магически. Пред тази песен – подаряваш себе си. Малката Скаут шептеше в спомените ми: „Присмехулниците не правят нищо друго, освен да пеят и да ни радват. Те не нападат градината, не правят гнезда в царевицата, те не правят нищо друго, освен да изливат сърцата си в песни за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.“ Правотата на думите ѝ бяха облечени с небесно синя наивност, която от позицията на времето беше абсолютната истина.
Но птичката в моята градина се присмиваше на доверието, с което оставях семенцата за нея. Да, тя не си направи гнездо там. Идваше понякога, когато ѝ свършваха семенцата, за да ги вземе и отнесе при любимата си, а аз си мислих, че ѝ помагам да бъде силна в песента си, да не бъде гладна душата ѝ за красивото в света на хората.
Да убиеш присмехулник за това, че те е мамил, е грях . Усмихни му се и го пусни да лети , където си иска, носейки твоите семенца във времето.
А белият тебешир на Ли драскаше нервно на екрана на ”машината на времето”: „Никого не можеш да промениш, като му приказваш правилно. Хората трябва само да имат желание да се учат, а когато нямат желание, нищо не може да се направи, освен да си мълчиш и да приказваш като тях.”
Мариана Обретенова
Заглавна снимка: Кадър от едноименния филм, 1962 г.
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
