Публикуваме разговор с италианската актриса Ана Маняни (1908-1973 г.) от книгата с интервюта „Прототипове” на журналистката Ориана Фалачи. Голямата актриса икона на неореализма в киното, станала известна с филма „Рим, открит град”, споделя с читателите размислите си за любовта, за своето недоверие към интелектуалците, за важните неща, които придават смисъл на човешкия живот.
Въпрос на Ориана Фалачи: Преди време прочетох едно изречение, което било казано от Вас – „Любовта е нещо, което ме смущава, което ми досажда. Любовта е като празен омагьосан кръг и най-накрая в ръцете ти не остава нищо…”
Ана Маняни: Трябва да съм го казала в момент на депресия. Любовта сама по себе си, докато трае, никак не ми досажда. Тя дава смелост, сигурност, помага на човека да преодолява дребнавостта. Вярвам в любовта. Само в така наречената голяма любов никога не съм вярвала. Дайте ми пример за голяма любов, действително голяма любов с имена, адреси, не легенди и аз ще повярвам. Виждате ли? Мълчите.
Скъпа моя, голяма любов не съществува, това са фантазии на измамници. Има само малка любов, която трае по-дълго или по-кратко време. Затова винаги, когато съм обичала някого, не съм вземала това много сериозно. Обичала съм, била съм дяволски ревнива, но съм знаела, че някога ще свърши. А когато свърши – човек малко си поплаква, но после минава. След два-три месеца го срещаш на улицата и ти се струва невероятно, че заради него не си спала и си проливала сълзи…
Това е необикновено, госпожо Маняни, Вие имате такъв мъжки характер. Винаги казвате, че цените повече мъжете, отколкото жените: „Ако трябва да харесвам някоя жена, тя трябва да има, така да се каже, мъжки характер и достойнство.” А сега говорите така, сякаш имате доста лошо мнение за мъжете.
Никакво мнение нямам. Факт е, че жени като мен клонят единствено към мъже, в които виждат по-горестоящи личности. А аз никога не срещнах мъж, чиято личност да бъде способна да надвиши моята. Още не съм намерила някого, който да бъде способен да ме управлява.
Винаги съм намирала мъже – как да ги определя, – мили, сърдечни. Ах, боже, разбира се, че се плаче и за такива, но това са дребни сълзи. Невероятно е, но единственият мъж, за когото не плаках с дребни сълзи, беше моят съпруг Гофредо Алесандрини. Единственият, когото безусловно уважавам и на когото съм, колкото и банално да звучи, напълно предана. Когато го видя, винаги изпитвам голяма нежност.
Много добре си спомням, че веднъж ми казахте: „Не понасям глупците. Предпочитам подлеца пред глупеца. А също така не понасям и интелектуалците. Интелектуалците толкова рядко са интелигентни, интелектуалецът е едно, а интелигентният човек – друго.” Защо тогава сте непрекъснато между интелектуалци? А Тенеси Уилямс, Вашият голям приятел, как ще го определим?
А, Тенеси! Тенеси е дете с детска душа и свръхчовешка доброта – интелигентен мъж в онзи смисъл, в който говорих. Когато съм с него, никога не водим интелектуални разговори, говорим за обикновени неща, за лични работи. За разлика от него интелектуалците мелят все едно и също. Това са много досадни хора, никога не са великодушни – неспособни да простят, да разберат, да се поучат от другите. Срещала съм се с тях, продължавам да се срещам и сега, това е истината. Но това спада, всъщност спадаше, към моето съмнително намерение да не живея така изолирано, да не правя от себе си свещено чудовище, да потискам лошия си нрав.
Слушайте, Ориана! Цял живот хората ме измъчват с това, че съм надменна, арогантна, дива и невъзпитана, че имам лош нрав. „Ана, така не се говори”, „Ана, така не се постъпва”. Стигнах толкова далеч, че започнах с тази безсмислица, която се нарича „да се поправиш”! Или може би имам – кажете ми, – може би имам лош характер?
Бих казала, че имате характер. Всички хора с характер имат лош характер. Хората непрекъснато заменят уважението към собствената си личност и смисъла на справедливостта с лош характер… Винаги съм си представяла, че на сцената бихте били прекрасна Лейди Макбет или Маргарита Готие. Но винаги, когато съществува такава възможност, Вие се скривате като охлюв в черупката си. Изглежда, че се страхувате.
Какво говорите, миличка. Страх? Не искам да играя в театъра само поради това, че театърът взема на човека целия му живот – а за мен това е моят син. Моят син стои пред театъра. Твърде дълго бях откъсната от него, за да мога отново да го напусна. Има жени, които успяват да съгласуват тези две неща – семейството и кариерата, но аз не мога. Детето е като кутре, трябва да го държиш близо до себе си, ако искаш да се привърже към теб. Но внимавайте, ако искате да ме превърнете в благородна майка с голямо сърце – ще Ви удуша!
Няма да ме удушите. Никак не съм убедена, че имате голямо сърце! Знаете ли какво ми идва наум – във Вашия свят има твърде малко място – всъщност само за Ана Маняни и за нейния син.
Ами. Вярно ли е? Гледай я ти маймуната! И какво мислите, че съм аз? Робот със сърце от изкуствена материя?
Дори на сън… Вие сте Ана Маняни. А Ана Маняни е това, което сама ми казахте преди около половин година във Венеция. Бяхте на леглото, разрошена като Медуза на Бенвенуто Челини, глезехте се с едно от своите бижута и мърморехте: „Тази Маняни е личност, която не мога да понасям, никак не ми харесва. Но е симпатична, събужда у мен нежни чувства…” А след това казахте: „Когато се моля…”
Да, обожавам бижутата. Но предпочитам да ги държа в ръката си, отколкото да ги слагам на себе си. Ах, това чувство, когато държите в дланта си диамант! Струва ви се, че ще ви изгори кожата, че гори, че диша. Като че човек държи в ръката си парче луна…
А след това казахте: „Когато се моля, така ми е жал за мене.” Наистина ли се молите, госпожо Маняни?
Само подред. Никога не ми е жал за самата мене, презирам съчувствието, особено към собствената личност. Това е чуждо изказване или сте си го измислили. Да се моля?… Да, моля се. Та нали трябва да съществува нещо по-висше от мен. Бог, това всъщност е съзнанието. А аз съм се справила със съзнанието си. Грешки съм направила доста, но лоши постъпки – никога. Не забравям несправедливостта, често изобщо не мога да я простя, но не отмъщавам. Отмъщението е нещо вулгарно, също като злобата… И всичко това ми дава лъвска сила. Такава сила, че от нищо не се страхувам.
Но все пак и Вие трябва да се страхувате от нещо. Например от старостта. Не се ли страхувате от старостта?
Не, при условие, че мозъкът ми няма да остарее. Бръчките по лицето, те знаете ли, са поносими, особено когато човек е получил доста от живота, преди да са се появили. Но душевни бръчки, ужас!
А страхът от смъртта? И от нея ли не се страхувате?
Но да, разбира се, че се страхувам. Непрекъснато мисля за нея, за смъртта… Несправедливо е да умреш, щом си се родил. Да умреш, това значи да свършиш. Защо трябва да се свършва?
Човек би трябвало да има възможност да свърши едва тогава, когато реши да направи това, когато се умори, когато е спокоен и доволен, но не по-рано… Би трябвало да се умира със същата лекота и неведение, с каквито се идва на света… И знаете ли какво ще Ви кажа: може би по-справедливо е да се раждаме стари и да умираме деца. Виждате ли докъде стигнах? Сега вече непременно ще направите от мен трагична и угнетена личност. Но аз не съм трагична жена, аз съм… Ориана, какво съм всъщност аз?
Току-що написана книга. Толкова по-неясна, колкото по-често я четем. Но написана.
Хм, хм! Тези интелектуални думи! Ориана, не бъдете интелектуална, бъдете интелигентна! Е, какво мислите за мен?
Мисля, мисля, че сте това, което се казва „голям човек”, госпожо Маняни!
ARTDAY.BG
