Македонският роман „Вещица“ изненадващо предизвика фурор в Нощта на литературата и привлече най-много публика. Романът на Венко Андоновски е една от най-продаваните книги в Северна Македония, преведен е и на много езици. Българското издание е на „Персей“, а преводът – на Мариян Петров, с подкрепата на „Традуки“.
Откъс от книгата прочете актьорът Игор Дамянов, който подсили въздействието му с две песни в съпровод на китара.
Романът е истинско събитие в македонската и европейската литература. По нестандартен начин той разказва силна история, която се помни дълго.
1633 г. В Хърватия започва гонение на вещици – на кладата са изгаряни жени, обвинени, че са сключили сексуален договор с дявола. Ученият теолог падре Бенджамин пристига от Рим в Загреб, за да вземе участие в процесите на Инквизицията. Млада македонка е обвинена от импотентния си мъж, с когото е в уреден брак, че е вещица и му е направила магия за сексуално безсилие. Вместо да бъде неин палач, падре Бенджамин става неин спасител. Между двамата се разгаря пламенна любов – като огъня на кладата, на която изгарят еретиците… Ще изгорят ли и двамата? Или ще се преродят в наши дни като писателя, който пише романа, и една вярна читателка, която се отъждествява с героинята в книгата?
Авторът, Венко Андоновски, е един от най-големите македонски писатели. Бе планирано той да присъства на Нощта на литературата в София, но трябваше неочаквано да замине за Русия, където е номиниран и има големи шансове да спечели световната награда „Толстой“/„Ясна поляна“, макар и в силната конкуренция на Исмаил Кадаре и Бернхард Шлинк.
Роден е през 1964 г. в Куманово. Професор е по литература. Автор е на над 30 книги от различни жанрове. Спечелил е трите най-значими литературни награди в Северна Македония, както и международната „Балканика“.
От следващата седмица неговият шедьовър „Вещица“ ще влезе в българските книжарници, а през октомври очакваме да дойде и самият той.
ОТКЪС:
Носят ти онова, което искаше. И два дена, и две нощи не ядеш и не спиш, в някаква лудост си, само ръката ти гали платното и бои текат от калема и четчицата. Джеладин бег, суров и твърд като камък, в чудо се вижда. Мисли, че си мръднала и не си се върнала, че си изгубила мярката. Влиза в одаята на третия ден и вижда, че върху рамката с опънатото платно, с цветове, направени като за празник, Божията майка си нарисувала и нейното дете, Божия агнец, в ръцете ѝ. Съвършена икона, като от църква взета. И разбира Джеладин бег, гледайки тази красота (докосвайки Божията майка, обезоръжен, защото и убиецът губи силата си пред красотата), разбира, че никога няма да се потурчиш, че силата не убива пламъка, а го разгаря: удряй с прът огъня и прътът ще се запали; задуши огъня с платно, удуши го около врата с въже, не му давай да диша, а той ще се притаи и ще пламнат и платното, с което го задушаваш, и въжето, с което го душиш. И знае Джеладин бег, без да му кажеш, че или своята майка, или себе си рисуваш с тези пламенни бои на ореола, себе си рисуваш и се съжаляваш, защото отвориха утробата ти и ти отнеха честта, без мъжка плът в нея да проникне, и че в ръцете си държиш, Йовано, свято дете, агнец, изваден преждевременно от утробата, човек-Слово, писмо и послание свято, от дух, а не от плът заченато. Гледа Джеладин бег и разбира, че най-хубавото е най-хубаво само защото е дълбоко и мрачно, и не е твое, а е винаги чуждо. Разбира, че красотата при тебе е само повърхност, а красивото в красотата е дълбочината на тази повърхност, и че повърхността може да я има със сила, но дълбочината – не, защото, ако душите не се обичат, няма пропаст и пропадане в дълбокото. Разбира, че твоето „да“, ако го кажеш, черна Йовано, е „да“ на повърхността, а дълбочината не говори с думи, а с поглед, ръце и движения, в които спи огън.
И след това побеснява, защото това е така и по никакъв начин иначе. Гледа как Божията майка рони сълзи по розовото си лице, изрисувано съвършено от твоята ръка, и си спомня за своята майка, за своето отвличане и потурчване. Спомня си как го товарят в кош (толкова малък е бил!). Спомня си как през прътите на коша вижда лицето на майка си, цялото в сълзи (ти, черна Йовано, майката на Джеладин бег си нарисувала, чумо). Спомня си за крясъка на майка си: „Кръвта ви да стане на вода, щом кръвен данък взимате“. Спомня си и побеснява, защото това е така и по никакъв начин иначе, и казва:
– Ти си вещица, чумо! Вещица си, защото откъде знаеш майка ми, та я рисуваш?! Шейтанът е в тебе, червена вещице!
И те бие, с ритници те бие по тялото, по главата (слава тебе, Боже, и похвала, защото презря съблазнителната ти красота), забива върховете на ботушите си в корема ти, в гърба ти, в плътта на краката ти, в бедрата. Бие те, а колко много допреди малко искаше с тебе да спи, бие те и нарежда:
– След три дена ще дойда и това дете, което съм аз преди грабването, да го няма на картината. Нова картина ще нарисуваш, без мене, за да престанат сълзите по лицето на майка ми, да пресъхнат и да се втвърдят. Не искам майка ми да плаче. Защото аз ореол нямам и никога няма да имам, вяра имам и не я променям.
И след това излиза, а час след това в одаята влиза старата ханъма, първата, която е довел в сарая, и ти носи нова рамка с опънато платно, със съвършено платно, от черния Изток донесено, от сандъците с неизброимото богатство на Джеладин бег. И бои ти дават, от глина, къпини, дренки и пепел направени, разноцветни бои, само за да нарисуваш онова, което Джеладин бег иска да види.
И рисуваш поръчаната истина два дена и две нощи. И идва Джеладин бег пак в твоята одая, и гледа от вратата, и се радва, защото вижда майка си, още със сълзи на очите, но детето го няма. Приближава се и се смръщва като юлско небе по пладне, покрито с неочаквани черни облачища, защото тя в ръката си, която от вратата му се стори празна, държи смален агнец. Толкова е малък, че на върха на пръста ѝ стои като ангел. А е казано, че на върха на една игла дори и стотици ангели могат да се настанят. И се мръщи Джеладин бег.
– Какво си направила, чумо такава? – казва и те бие с тежката си ръка по главата. – Какво си направила, вещице? Майка ми пак плаче, защото си ме смалила още повече, но това пак е мигът преди моето грабване. Ето, само дето не се е появила ръка, за да ме вземе от прегръдката на майка ми! А майката винаги плаче за най-малкото – казва и пак те бие, с върховете на ботушите си те боде по дебелото месо, по гърба, по главата.
Свиваш се, черна Йовано, като плод в утроба, криеш главата си, а кръвопиецът те бие ли, бие. Силата мярка няма, както вълкът не знае за страха на агнетата, нито за остротата на зъбите си, когато с щракване ще се заровят в агнешкия врат. Обаче му отвръщаш, през белите кучешки зъби като животно с разярена челюст му отвръщаш, защото подхвърляш:
– Голям е Бог и когато е малък – му казваш.
И той престава да те бие. Диша дълбоко, удар може да получи. Очите му горят от кръв и бяс. Удря те още веднъж толкова силно, че се озоваваш изведнъж в ъгъла на одаята. Стена със стена в любов, а врата за бягство няма.
И излиза, бесен, мрачен, целият потъмнял. Пуши опиум цяла нощ и казва, знаеш, че казва, сам със себе си говори:
– Ще те прекърша аз тебе, умнице! Ще нарисуваш ти майка без чедо.
И след това ти носят ново платно, разпънато върху рамка. И нови бои. И ти пак рисуваш. И той пак идва. И пак те бие, защото Божият агнец отново е тук, сега още по-малък, като точка е, но е тук. И пак ново платно. И нови бои. Колко време си тук, Йовано? Докога ще смаляваш онова, което не може да изчезне, докога ще криеш онова, което е най-видимо и най-налично и не може да се скрие, защото се нарича „Бог“, черна Йовано, моя къпинке, дъще на огъня и сянката.
И не знаеш вече нито кой месец е, нито кой ден е, нито коя част от деня или нощта е, черна Йовано, неразсмяла се отдавна устичке, с угаснал въглен в очите. И влиза Джеладин бег, и ти знаеш, че сега няма да те бие, защото се пукна черният нар, вече не може, защото всичко има своя край, дори и силата. И последен дъх има на този свят, а се нарича „последен“, защото след него вече няма нито един. Нарисува картина за Джеладин бег, на която го няма онова, което е всеприсъстващо: Божият агнец. И влиза Джеладин бег, и гледа, че агнецът го няма, няма я рожбата. Бездетна майка без сълзи на очите си нарисувала, Йовано! Гледа и не може да се начуди, не вярва, че е така, а е така и по никакъв начин иначе. Приближава се до картината. Поглежда към тебе, черна Йовано, към разголените ти бедра под шаячната роба и не може да разбере какво подготвяш сега, страстна плът, шейтан, в женско тяло въплътен. След това докосва иконата с носа си. Толкова е близо, че никога не е бил по-близо до Бог, но не го вижда. Мястото Му е празно. А човек от отсъствието на онова, от което се е страхувал, се страхува два пъти повече от присъствието, от сянката – повече от тялото, от дима – повече от пламъка. И след това извиква стража. Заповядва му да доведат дубровнишкия търговец, който седи в неговата разкошна одая с килими и музика, със свирачи от Изтока, одая, ароматизирана с анемония, канела и опиум.
Влиза той и ти вече знаеш, че това е Флориян, дубровчанинът, търговецът на щавени кожи и пергаменти. Откъде го знаеш това, Йовано? Дали затова, за което само си спомняш сега? Споменът е всичко, ти нямаш настояще, имаш само минало. Докато кажеш: „Сега“, сега се е изплъзнало и е станало минало. И сегашния момент не можеш да го кажеш. Докато го кажеш, той станал момент отпреди някой миг, умрял е. А и бъдеще няма, защото не е дошло. Че какво има тогава? Само минало, което се повтаря, Йовано, отминало минало, минало настояще и бъдеще, което със сигурност ще мине, ако миналото вече не е!
И се повтаря, наистина се повтаря миналото: влиза търговецът с чудесата от Запада, който се нарича „Дубровник“, и дава на Джеладин бег чудо, от магии и шейтан сътворено: някакво кръгло стъкълце с дървена дръжка. Когато Джеладин бег го поставя пред окото си, окото му се уголемява като пълна луна. Кръвоносните жилички се виждат върху бялото.
– Шейтан, бак, бак сатана – казва Джеладин бег и с това изделие, което далечното прави близко и на пространството му отнема силата, гледа своя показалец. – Виж? – ти казва Джеладин бег и бута стъкълцето пред окото ти, Йовано. – Гледай докъде е стигнал светът – казва Джеладин бег. – Виж как може невидимото да се види.
И ти виждаш върху пръста му линии като каменни огради от някоя турска кръгла крепост.
И след това ти взима стъкълцето и казва:
– Това не лъже. Ако го видя, ще те смачкам.
И след това взима изделието, за което дубровчанинът казва, че се наричало „лупа“, и гледа, гледа дълго към мястото, от което е изчезнал агнецът. Взира се в ръката на Божията майка. Приближава и отдалечава това всевиждащо стъкълце, но няма нищо. След това го дава на дубровчанина. Той е висок, слаб като пръчка, със сини очи, почти хубав, защото не е оттук, не е нашенец, и затова изглежда хубав, защото хубавото винаги е чуждо и непознато. И той гледа. Казва на език, който разбираш, макар че не е наш, но все пак е съзерцателен:
– Няма нищо. Нищо няма тук. Този неин Бог не е тук. Не присъства. Не съществува.
Джеладин бег взима отново стъкълцето, защото няма доверие на твоята черна вевчанска кръв, която пулсира в зърната на гърдите ти (ти видя, че той видя, когато те грабваше, зърната ти, като синьо лале ги видя), и след това гледа, гледа, гледа. И изведнъж погледът му се смрачава, защото вижда нещо. Вижда нещо като празно място и върху празното – нещо като сянка, като призрак. Вижда, но не е сигурен в това, което вижда.
– Какво е? Какво виждаш?
Джеладин бег става, защото е клекнал, свит до земята е, гледайки картината, положена на земята, гледа и казва като попарен:
– Не Го виждам Него, но Му виждам мястото. Пълнотата на празното Му виждам. И зная, че е бил тук. Останало е празно място, колкото да Му е лика-прилика. Колкото да нямам спокойствие. Него Го няма, ама тя е нарисувала празното. И още утре може да се изпълни това празно пак, защото и празното прилича на Него!
И виждаш, черна Йовано, как върхът на ботуша му се приближава с бързината на мълния, удря те в челото и се появява, разбира се, спасителна тъмнина пред очите ти. Нощ е, Йовано, тежка нощ е, която те отморява. Това е, ти си в мрак. И знаеш, че човек наистина се страхува повече от отсъствието, отколкото от присъствието на своя палач. Защото наистина, наистина е така: най-присъстващото нещо е отсъствието. Всеки момент чакаш да бъде запълнено.
Така е направен този свят, макар че никой не го признава. Най-възможното е да се случи невъзможното, защото най-много може да се случи само онова, на което досега не му е дошъл редът да се случи. И Той, Спасителят, ще слезе със сигурност втори път, защото всичко друго досега се е случило, само Неговото второ пришествие – не.
Заглавна снимка: Стефат Тотев
ARTDAY.BG
