„За хора като нея ние трябва да знаем“, казва Елка Николова, заснела документален филм за първата жена-режисьор у нас
Болестта на Алцхаймер остана безмилостна към Бинка Желязкова. Отне я от света на 31 юли 2011 година, като привърза душата ѝ за балона на безкрая. Някои с право имат право на вечност. Безспорно сред тях е Бинка Желязкова – една от най-забележителните личности в българското кино, първата жена-режисьор, която въпреки че работи във време, в което бе трудно да не правиш компромиси, остави филми, които са пример на нравствена чистота и гражданска доблест.
Родена е на 15 юли 1923 г. в Свиленград. Завършва театрална режисура във Висшия институт за театрално изкуство в София през 1951 г. и започва работа като асистент-режисьор във филмова студия „Бояна“. В края на 50-те години на миналия век Бинка Желязкова е една от малкото жени-режисьорки в света, които снимат игрално кино. Падна ѝ се да работи в периода, в който господстващ е т.нар. „социалистически реализъм” в българското изкуство, наложил задължителното присъствие на положителените герои и нормативната естетика на безконфликтността.
Филмите на Бинка Желязкова обаче нерядко се разминават с тези догматични схеми, поради което предизвикват грубата намеса на цензурата. Четири от общо 7-те ѝ игрални творби са спрени от цензурата и виждат бял свят години след създаването си.
Елка Николова, заснела документалния филм за Бинка Желязкова „Да разкажеш приказка за мълчанието“, казва за нея: „Бинка е творец, който има невероятната способност да бъде напред във времето, да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена.“ И наистина, докато е посрещана с голям интерес в Берлин, Кан, Монреал, Москва, Карлови Вали, където представя филмите си и получава награди за тях, у нас отношението към нея и филмите ѝ не винаги е благосклонно. Държавата активно ѝ пречи да осъществява проектите си и ги подлага на дълги цензурни сесии, в които смисълът, видът и джазовата музика се обсъждат многократно. Въпреки това Бинка Желязкова и Христо Ганев (като неин съпруг той е неотлъчно до нея, до последния миг в живота ѝ) съумяват да създадат отлични филми.
Във филми като „Басейнът“ (1977 г.) „Голямото нощно къпане“ (1980 г.) „Привързаният балон“ (1967 г.), чийто сценарий е дело на самият Йордан Радичков, режисьорката успява да покаже уникалния си поглед върху проблемите на младостта, любовта, смъртта, както и със страхотен хумор да се присмее на хорските нрави, на дребното и бездуховното в тях. Филмът „А бяхме млади“ на тандема Бинка Желязкова (режисьор) и Христо Ганев (сценарист) печели „Златната роза“ от първия фестивал на българския игрален филм във Варна, през 1961 г. плюс отличия за операторската работа на Васил Холиолчев и за женска роля – на Людмила Чешмеджиева.Десетки години след първата прожекция актрисата споделя: „В живота човек не помни раждането си, празнува всяка година рождения си ден. Аз цял живот, докато съм жива, ще помня раждането ми като актриса. И то е в „А бяхме млади”.
Театралното образование на Бинка Желязкова личи в смислеността на диалога, който създава заедно със своите сценаристи, в силните й визуални решения, в дълбочината на изследване на проблемите. Филмите ѝ са далеч от твърдия документален подход в игралното кино на масовата продукция от онова време. Работата ѝ с актьори като Георги Георгиев – Гец, Цветана Манева, Климент Денчев, Георги Калоянчев, Григор Вачков, Коста Цонев изважда най-доброто от тях и то с привидна лекота, която още от първите кадри омагьосва зрителя и го държи до край.
Ще запомним Бинка Желязкова. За хора като нея винаги се намира памет. А филмите ѝ винаги ще гледаме като за първи път:
„Животът си тече тихо“ (1957; спрян от цензурата) – с Богомил Симеонов, Георги Георгиев-Гец, Емилия Радева, Иван Братанов, Димитър Буйнозов, Ивана Димитрова, Любомир Димитров, Иван Кондов, Никола Дадов, Кунка Баева, Енчо Багаров, Адриана Андреева,Катя Зехирева и др.
„А бяхме млади“ (1961) – с Димитър Буйнозов, Людмила Чешмеджиева, Румяна Карабелова, Геарги Георгиев-Гец, Емилия Радева, Анани Явашев, Георги Наумов, Димитър Панов, Иван Братанов и др.
„Привързаният балон“ (1967) – с Георги Калоянчев, Григор Вачков, Константин Коцев, Георги Парцалев, Иван Братанов, ГеоргиГгергиев-Гец, Любомир Димитров, Стоянка Мутафова, Васил Попилиев, Йорданка Кузманова, Коста Цонев и др.
„Последната дума“ (1973) – с Цветана Манева, Доротея Тончева, Бела Цонева, Емилия Радева, Яна Гирова, Леда Тасева, Ицко Финци, Николай Бинев, Никола Тодев, Стоян Гъдев, Филип Трифонов и др.
„Басейнът“ (1977) – с Янина Кашева, Коста Цонев, Климент Денчев, Цветана Манева, Петър Слабаков, Георги Калоянчев, Васил Михайлов, Велика Коларова, Олга Кирчева, Стефан Стефанов и др.
„Голямото нощно къпане“ (1980) – с Янина Кашева, Таня Шахова, Любен Чаталов, Илия Караиванов, Николай Сотиров, Венцислав Божинов, Любомир Младенов и др.
„Нощем по покривите“ (1988) – с Тодор Колев, Диляна Хаджиянева, Станка Калчева, Цветана Манева, Георги Стайков, Доротея Тончева, Пламена Гетова, Любен Чаталов и др.
„Нани-на“ (1990, документален)
„Лице и опако“ (1990, документален)
Димитър Янков
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/