ЙОХАНЕС БРАМС е един от най-големите музиканти от епохата на Романтизма. Композитор и пианист, автор на четири симфонии, инструментални концерти, камерни опуси и произведения за пиано, хорови композиции и повече от 200 песни, майстор на симфоничния и сонатния стил през втората половина на XIX век, той създава творчество, в което утвърждава романтичния патос и красотата на музикалната идея, възраждайки жизнеността на класическите музикални традиции и композиционно-драматургични принципи.
Роден в Хамбург, син на музикант, малкият Йоханес има открояващо се музикално дарование. Баща му Йохан Якоб Брамс свири на различни инструменти, но най-често е наеман като изпълнител на валдхорна и контрабас. Първоначално Брамс се учи да свири на цигулка и виолончело при баща си. На седемгодишна възраст започва уроци по пиано при Ото Фридрих Вилибалд Косел, оттогава са и първите му композиции. На 10 години участва в частен концерт, 12-годишен създава Соната за пиано в сол минор. Въпреки че родителите му не подкрепят композиционните му опити, които според тях пречат на израстването му като изпълнител, той активно продължава да пише произведения за пиано. Заниманията му с Едуард Марксен (учител на Косел) са много важни за професионалното израстване на младия Брамс. Марксен се е познавал лично с Бетовен и Шуберт, запознава го с музиката на Хайн и Моцарт, на Бах, на когото е почитател. През 1847 година Брамс изнася първия си самостоятелен концерт в Хамбург с „Фантазия“ на Талберг, а първият му клавирен рецитал през 1848 включва фуга от Бах, както и композиции на Марксен и съвременни виртуози. На втория рецитал през април 1849 година представя Бетовеновата Соната за пиано № 21 и собствени композиции. Брамс публикува ранните си творби под псевдоними (G. W. Marks, Karl Würth), като ги означава с по-голям опус.
През 1850 се среща с унгарския цигулар Едуард Ремени, с който изнасят концерти, и се запознава с традициите и особеностите в ромската музика, гениално претворени в неговите две поредици унгарски танци (1869, 1880). Първоначално написани за пиано на четири ръце, те имат аранжименти за различни инструменти и ансамбли.
Срещата му с цигуларя виртуоз Джоузеф Йоаким през 1853 е особено важна за професионалната съдба на Брамс. На него дължи запознанството си с Роберт Шуман, което прераства в много близкото приятелство между двамата композитори. И когато през 1854 Шуман е психично болен, Брамс помага на Клара Шуман в тази тежка семейна ситуация. Той е неин най-близък и верен приятел и след смъртта на Шуман през 1856 до края на живота ѝ.
В своето издание „Neue Zeitschrift für Musik“ (Ново списание за музика) Шуман пише ентусиазирано за таланта на Брамс и това е решаващ старт на неговия професионален успех. Високата оценка на Шуман води до причисляването на Брамс към Лайпцигския кръг от композитори, смятан за по-консервативен от „новогерманската” Ваймарска школа, начело на която са Ференц Лист и Рихард Вагнер. Враждата между двата музикални кръга се възприема като истинска война. А по-късно, след установяването на Брамс във Виена, музикалната столица се превръща в център на „брамсианството“ и идеите за инструменталната музика като „абсолютна музика” (естетическа идея, изложена в прочутата книга на Едуард Ханслик „За музикално красивото“, 1854, която възниква като антитеза на романтичните възгледи за изкуството и на широкото разпространение на програмната музика). Затова макар и любезно приет от Лист, известен с желанието си да подкрепя по-младите композитори, Брамс не получава неговите симпатии.
Между 1857 и 1860 година Брамс преподава пиано и ръководи хорово общество в Гьотинген, а през 1859 е назначен за диригент на женски хор в Хамбург. С тези практически дейности той получава професионален опит, а времето му не е много ангажирано и има време да композира. Пише серенади за оркестър, Първия си струнен секстет в си бемол мажор, завършва Първия си концерт за пиано в ре минор (1854 – 1858).
През 1861 Брамс се завръща в Хамбург и през следващата 1862 година за първи път посещава Виена. След като не успява да постъпи като диригент на Хамбургската филхармония, той се установява във Виена и там остава до края на живота си. Първоначално поема ръководството на Виенското хорово общество. Репутацията му на композитор непрекъснато нараства, въпреки някои раздори, породени най-вече от избухливия му характер и от яростното съперничество между неговите поддръжници и тези на Антон Брукнер, поддръжник на Вагнер, въпреки че самият Брамс винаги говори за него с уважение.
До 1872 Брамс е главен диригент на Дружеството на приятелите на музиката (Gesellschaft der Musikfreunde) и в продължение на три сезона ръководи Виенската филхармония.
През този период във Виена Брамс създава някои от най-значимите си творби. Сред тях е „Немски реквием“ („Ein deutsches Requiem“) за двама солисти (сопран и баритон), смесен хор, оркестър и орган ad libitum, написан през 1868 след смъртта на Шуман върху текст от немския превод на Библията от Мартин Лутер. Реквиемът е едно от най-значимите произведения в хоровата музика от XIX век. Композира валсовете си „Liebeslieder“ („Любовни песни“) за вокален квартет и акомпанимент на пиано на четири ръце, създава много песни.
През 1870-те Брамс активно се насочва към камерната и оркестровата музика. През 1873 създава майсторската оркестрова версия на своите Вариации на тема от Хайдн и работи върху Първата си симфония, завършена и изпълнена през 1876. В края на следващата година е премиерата на Втората му симфония – спокойно и идилично произведение, различно от героичния патос на Симфония № 1. След шест години се появява Третата му симфония във фа мажор (1883), а на следващата година последната Четвърта симфония в ми минор (1884 – 1885) – венец на неговия симфонизъм и концепцията му за съчетаване на класическите и романтични композиционни принципи. Финалът ѝ, изграден като пасакалия или шакона върху 8-тактова тема от Кантата № 150 на Йохан Себастиан Бах с 30 сложни вариации на темата и свободна кода, е пример за изключителното професионално композиционно майсторство на Брамс и дълбоките му познания върху полифоничните техники. Брамс създава Концерта за цигулка в ре мажор (1878) и Концерта за пиано № 2 в си бемол мажор (1881). Музиката му се разпространява извън Германия и Австрия. Получава признание в Швейцария и Холандия, в Унгария и Полша, където композиторът има концертни турнета. А Университетът в Бреслау (днес град Вроцлав, Полша) му присъжда почетната степен „доктор на философските науки“ (1879).
Славата му е толкова голяма, че съвременниците му го включват в групата на „трите велики Б”, имайки предвид Бах, Бетовен и Брамс, въпреки че пламенните почитатели на Лист и Вагнер продължават да го определят като старомоден композитор.
През 1875 година Брамс подава оставка като директор на Обществото на приятелите на музиката и се посвещава на композиране. На концертните си турнета дирижира или изпълнява на пиано само свои произведения. През тези години Брамс създава своя Двоен концерт за цигулка и виолончело в ла минор (1887), Клавирното трио № 3 в до минор (1886), Сонатата за цигулка в ре минор (1886 – 1888), двата струнни квинтета (1882, 1890). Вдъхновен от познанството си с изключителния кларинетист Ричард Мюлфелд Брамс пише Трио за кларинет, виолончело и пиано (1891), Квинтет за кларинет и струнни (1891), две сонати за кларинет и пиано (1894). През 1896 състоянието на Клара Шуман се влошава. В този мъчителен и за Брамс период се появяват неговите песни за живота и смъртта – „Vier ernste Gesänge“ (Четири сериозни песни) за бас и пиано, върху текстове от Стария и Новия завет. На 20 май 1896 Клара Шуман умира и скоро след това и Брамс е принуден да потърси медицинско лечение, тъй като черният му дроб е злокачествено увреден. Последният му концерт е през март 1897 година във Виена, на 3 април с.г. композиторът приключва земния си път.
Музиката на Йоханес Брамс оказва силно влияние върху творчеството на редица композитори от края на XIX и началото на XX век.
ARTDAY.BG
