„Всички ужасно много се страхуват от смъртта и годините, които се трупат. Не се страхувам от смъртта, стига да не е болезнена. Въпреки че, разсъждавайки върху някои случаи и неща, които съм чел, и в най-ужасяващите моменти имаш приток на адреналин в организма, който сам се обезболява. При всички положения не ми се умира между някакви ламарини“, казва Милен Цветков в интервю за Даниел Петканов. Но съдбата е коварна, избра обичаният журналист да напусне видимия свят точно по този начин. На 19 април през 2020 г. той бе убит на пътя, когато колата му, спряла на червен светофар в София, бе блъсната от мощен джип с дрогиран шофьор.
Припомняме си мисли на обичания журналист:
Аз не искам да напрягам никого, не искам да напътствам никого. Не мисля, че аз трябва да събуждам някого. Когато му дойде времето, той ще се събуди – човекът, политикът, обществото…
Политиците са схоластици. Тоест хора, които говорят кухи фрази. Хора, които употребяват непрекъснато някакви термини, неясни за публиката. Политиците трябва да се научат да говорят по начина, по който говорят хората на улиците, в домовете и в кухните си.
Няма неудобни въпроси. По принцип в професията, доколкото съм наясно, има няколко неща, които не се питат без предварителна уговорка: ceксyалната ориентация, политическите възгледи и доходите, които получава съответният човек. Всичко друго според мен е в рамките на удобния въпрос. С уговорка, разбира се, може да се пита всичко.
Никога не съм се карал. Когато човек е по-експресивен, това не означава, че се кара. Аз не се сърдя, така си говоря. Не съм агресивен, аз съм огледало за зрителите. В зависимост от това кой е насреща, такъв образ излиза в огледалото. Ако се обади човек, който говори смислено, аз започвам да говоря смислено. Ако се обади друг, който говори несмислено и губи времето на аудиторията, аз го прекъсвам.
Най-доброто определение, което съм чувал за истината е – споделена субективност. Споделената от много хора субективност, се превръща в нещо, което след това наричаме истина.Така че целта, идеята е, да се доближим до нещо, което рисува най-точно случващото се.
Моралът е проблем за цялата държава. Той не е проблем само за политиците или само за телевизиите. Тай е за цялата държава, моралът. Всъщност, тази история, че „всяко чудо е за три дни” в България, показва точно това – хората много-много не се впечатляват, не се въодушевяват. Виж, когато им бръкнеш в джоба, когато им вземеш от паничката – тогава скачат. Мисля, че историята с морала е проблем на цялата държава, а не на конкретни парчета от живота.
Политиците не са спуснати с парашут отнякъде, те са излезли от нас. Ние имаме право да ги контролираме…
ARTDAY.BG
