Едгар Ли Мастърс се ражда на 23 август 1869 г. в Гарнет, щата Кензас, в семейството на юрист с тежък характер и неудачна кариера. Прекарва детството си в Илиноис и получава непретенциозно школско образование. От шестнадесетгодишна възраст е принуден сам да изкарва прехраната си като момче за всичко – чирак в печатница, сезонен селскостопански работник, чиновник в дрогерия. Спестените си пари дава за книги и посещава колежа в Кнокс с намерение да стане учител, но постъпва като стажант в адвокатската кантора на баща си.
На двадесет и две години започва работа като адвокат в Чикаго. От 1898 г. публикува стихове, които нямат успех. До двадесет и четвъртата си година има над 400 стихотворения, но те говорят повече за неговата амбиция, енергия и неизбистрени естетически и философски възгледи, повлияни от Е. А. По, У. Уитмън, П. Б. Шели, Дж. Милтън и Суинбърн. Ранното му творчество показва обещаващ вътрешен заряд, който избива под влиянието на няколко благоприятни фактора в периода на „поетичния Ренесанс“ в САЩ около 1910 г.
Един от първите популяризатори на Мастърс е Уилям Мерион Риди, издател на сп. „Ридърс Мирър“ в Сент Луис. Риди оказва огромно влияние за формирането на поетическите възгледи на Едгър Ли Мастърс с една почти насила подарена „Гръцка антология“ – сборник с епиграми и епитафии за живота, смъртта и любовта, след което зрелият вече поет неусетно променя своя стил, като създава първите щрихи за епитафията „Антология Спун Ривър“. Замислена първоначално като роман от биографии на всички типове човешки характери, творбата защитава тезата му за еднозначност на човешката природа, независимо от регионалните и социални фактори. Антологията е съставена от 250 епитафии в свободен стих и е публикувана в „Ридърс Мирър“ , а в 1915 г. излиза в сборник, допълнена с нови епитафии. Тя предизвиква сензация с нешаблонната си автентичност и документално-изобличителна сила.
Критичният и смел автор притежава богат житейски опит от адвокатската си практика, от нерадостното си детство и притежава изключителна способност да наблюдава и анализира човешките постъпки и характери. Противопоставя се на испано-американската война. Изучава историята на Американската конституция и издава пиесата „Максимилиян“ в 1902 г., както и стихосбирка и множество есета и речи, в които се противопоставя на империализма. Това се отразява на адвокатската му кариера Публикува ранните си антиимпериалистически поеми през 1905 г в стихосбирката „Кръвта на пророците“ под псевдонима Декстър Уолъс. Става член на Националния комитет на Общоамериканската антиимпериалистическа лига през 1928 г. През 1904 г. подписва петицията за независимост на Филипините. Издава „Антология Спун Ривър“ (1915 г.), „Великата долина“ (1916 г.), поетичната драма „Манила“ (1930 г.),“Отвъд Спун Ривър“ – автобиография (1936 г.) и др.
ЦИТАТИ:
Работете заради собствената си душа.
Този, който е наполовина мъртъв, трябва да е мъртъв, за да не обиди живота и любовта.
Проклинах Бог – Той не ме забеляза.
Да обичаш означава да намериш собствената си душа чрез душата на любимия човек.
Безсмъртието не е дар, безсмъртието е постижение. И само тези, които се стремят силно, трябва да го притежават.
След време ще видите Съдбата да ви приближава във формата на вашето собствено изображение в огледалото.
Нужен е живот, за да обичаш живота.
Снеговете и розите от вчерашния ден са изчезнали. Но какво е любов, освен роза, която избледнява?
МЪЛЧАНИЕ
Познах мълчанието на звездите и морето,
мълчанието на притихналия град,
мълчанието на мъжа и на жената,
на болните мълчанието,
когато погледа им в стаята блуждае.
И питам: за какви дълбочини са нужни думи?
Животното изпъшква само,
когато смърт връхлита неговата рожба.
И ние сме безгласни в присъствието на реалността —
не можем да говорим.
Едно момченце пита стария войник,
поседнал пред бакалницата:
„Как изгуби своя крак?“
А старият войник мълчи
и мислите му скитат надалече,
за да не се завърнат в Гетисбърг.
След малко хрумва му да бъде шеговит
и казва: „Отхапа ми го мечка.“
Момченцето се чуди, а старият войник,
ням и безсилен, отново преживява
светкавичните изстрели на пушките и на оръдията
гръмотевичния трясък,
и виковете на убитите,
и вижда себе си безчувствен на земята,
и лекарите, и ножовете,
и болничните дълги дни.
Но ако можеше той всичко да опише,
би бил художник.
Художник ако бе, за други по-дълбоки рани
не би намерил думи.
Познавам и мълчанието на великата омраза,
мълчанието на великата любов,
мълчанието на отровено приятелство,
мълчанието на душевния прелом,
когато твоята душа, след страшните терзания,
с видения, неизразими с думи,
навлиза в по-високи сфери на живота.
А има и мълчание на поражението.
Мълчанието на осъден без вина.
Мълчанието на умиращия, който впива
внезапно пръстите си в твоята ръка.
Мълчанието на бащата и сина,
когато за живота си бащата
не може да намери обяснение.
Мълчание между съпрузи.
Мълчание на неуспелите.
Огромното мълчание, което слиза
над разорени нации и над водачи развенчани.
Или мълчанието в оня миг, когато Линкълн
си спомня бедността на младостта си.
След Ватерло
на Наполеон мълчанието.
На Жана д’Арк —
която промълви през пламъците „В името Христово“
и цялата си мъка и надежда разкри с две думи.
Или на старостта мълчанието —
премного мъдра, за да може да говори,
така че да я разберат онези,
които са пред прага на живота.
А има и мълчание на мъртвите.
Щом ние, живите, не можем да говорим
за най-дълбоките си мисли и вълнения,
защо се чудите, че мъртвите
не казват нищо за смъртта?
Мълчанието им ще бъде разгадано
едва когато приближим до тях.
Eдгар Ли Мастърс
(Превод: Леда Милева)
ARTDAY.BG