НА ПРОЗОРЕЦА
Евтим Евтимов
Загребала в ръката си гореща
едно дъждовно облаче над мен,
ти бършеше прозореца отсреща,
от погледите мои замъглен.
Нечути думи, срещи неприети,
изписана от сълзи стъклопис,
изтриваше над мене ти. И ето –
прозорецът отново беше чист.
Просветваха стъклата като листи.
Изтрити бяха тъмните следи.
А аз си мислех, че небето чистиш,
и падаха в ръцете ми звезди.
Росата в равнината е изгряла,
по капките ѝ сребърни вървя,
а утре сам ще бъда капка бяла
под тая необятна синева
Пчелите ще ме търсят по цветята,
щурците – в кладенчета от очи,
Земята – в облаците и тревата,
а аз ще бъда в твоите очи.
ARTDAY.BG
