Американският поет, носител на награда „Пулицър“, почина в дома си на 90-годишна възраст
Известният американски поет-авангардист и лауреат на наградата „Пулицър“ Джон Ашбъри почина на 90-годишна възраст, предаде Асошиейтед прес.
Ашбъри се е споминал в своя дом в американския град Хъдсън в щата Ню Йорк, като смъртта е настъпила в резултат на естествени причини.
Роденият през 1927 година в щата Ню Йорк Ашбъри се счита за един от най-видните поети на САЩ от втората половина на миналия век. Той оказва силно влияние върху младата американска поезия. Ашбъри се изявява и като художествен критик, превежда произведения на чуждестранни автори на английски език.
Поетът е лауреат на многобройни награди, включително и на „Пулицър“, която получава за своя сборник „Автопортрет в изпъкнало огледало“ през 1975 година.
Публикувал е повече от двадесет тома с поезия. Автор е на поезия с експериментална форма, която първоначално е трудно възприета.
Работи като автор на реклами в Ню Йорк, а през 1955 г. заминава със стипендия Фулбрайт в Париж, където остава до 1965 г. Там започва да сътрудничи като критик на изобразителното изкуство на Европейското издание „Ню Йорк Хералд Трибюн“. След завръщането си в Ню Йорк Ашбъри продължава да пише критика, като до 1972 г. ръководи и изданието „Арт Нюз“. След това преподава в Бруклин Колиндж, а по-късно в Бард Колидж.
Предлагаме ви едно стихотворение на поета:
МЛАДИЯТ ПРИНЦ И МЛАДАТА ПРИНЦЕСА
Тревата врязва се в петите ни, защото сме поели
направо през поляната – ти, дете на тринайсет,
с огромен за теб официален мъжки костюм –
символ на това колко време сме заедно.
Аз събирам плодове в консервена кутия,
за да ядем, и я поставям върху тръните.
Рано или късно къснотата иде.
Враните се вдигат откъм запад.
Искам да огледаш тоя плътен и тъмен блок,
където сме затворени. Ала ти казваш: не,
изморена си. Обръщаш се и спиш.
Аз също спя, а в съня си дочувам коне, коите те отнасят
далече.
Когато ветрецът затихва, отново
е утро. Ставай. Време е вече да тръгнем
из небесната пустош. Тази сутрин скитниците
идват на пътя да ни нахранят. Тях ги е страх,
че сме отишли толкова далече:
Иде нощ, но този път нощта е различна.
Като че ли краката ти едва-едва докосват тревата,
когато ходиш; имаш ми доверие;
нощни пеперуди се блъскат в пламналата ми глава.
И чувам вятъра. И той минава. Някой ден
ще се събудим, паднали в нощната паст
от висока скала на небето, огромно и бяло край нас.
Ще кажеш: „Така живяхме ти и аз.“
Заглавна снимка: Poetry Foundation – Джон Ашбъри, февруари 1945-а
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
