Днес известната поетеса посреща 66-ия си рожден ден
Има срещи с хора, които съдбата наистина ти подарява, за да те изпита. Именно като такъв подарък приемам срещата ми с Валентина Радинска. Случи се преди повече от 20 години и много бързо тя за мен се превърна от поет и колега журналист, когото безкрайно уважавам, в един от най-скъпите на сърцето ми приятели – жена, която умее не само да вдъхновява хората около себе си, а да ти подари най-важния урок по родителство, да те научи, че когато си майка, нямаш право да се отчайваш.
Днес Валя Радинска става на 66, но никога няма да повярвате на цифрите от т.нар. ЕГН. Макар и в групата на пенсионерите, тя не спира да пътува и тук, и по света, посещава занимания по тай-чи и цигун, среща се с читатели, превежда поезия и пише, пише, пише своите брилянтни стихове, в които събира душата си.
В книжарниците е последната ѝ стихосбирка „Уроци по мълчание” (издателство „Захарий Стоянов”).
Валя Радинска е родена на 11 септември 1951 г. в Сливен. Учи първо българска филология в СУ „Св. Климен Охридски”, а след това завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва. През годините работи като журналист във вестниците „Народна младеж” и „Контитент”, редактор в Студията за игрални филми „Бояна”, главен редактор на сп. „Европа 2001”, води курсове по творческо писане в СУ и в хуманитарната гимназия „Дамян Дамянов” в Сливен.
Валя Радинска пред барелефа на нейния съпруг, проф. Крикор Азарян в Пловдив
Най-голямото ѝ щастие бе и нейното най-голямо изпитание – битката за живота на съпруга ѝ, режисьора проф. Крикор Азарян, и на тяхното дете, страдащо от детска церебрална парализа. Дори в най-тежките си дни Валя не падна духом, а превърна страданието си в прекрасна литература, отличена с множество награди.
Като човек на думите, поетесата най-много се гневи на това, в което се превърна българският език през последния четвърт век. Ето какво сподели в разговор, който записахме за документалния филм „Всичко от нулата” за рубриката „В кадър” на БНТ:
„Един от първите удари, който беше нанесен под кръста от нашата така наречена демокрация, беше върху езика. В самото начало на промените определени медии вкараха уличния език, просташкия език, елементарния език. Честно казано, тогава не можех да повярвам, че това ще заведе нещата толкова далеч. Защото днес ние имаме поколение, което борави с 50 думи, поколение, което не знае, че в българския език съществува буквата „я”, защото пише фонетично, пише на латиница. Дори студенти по творческо писане пишат „ниама” или „тиах”, вместо „няма” и „тях”. И, за жалост, медиите взеха голямо участие в това.”
И още от този разговор:
„Скоро едно момиче на 11 години, докато разговарях с майка му, ме попита: „Какво значи почтеност?” То не беше чувало тази дума. И тогава си помислих, ами да, кой говори днес за това… То е, защото самата почтеност също рядко се среща. А политиците, които имат много голяма трибуна и които са непрекъснато, особено в предизборно време, в публичното пространство, внушават, че е много хубаво да си простак; че е много престижно да говориш като простак с 20 думи в речника си… Тоест, ето, след като аз съм стигнал дотук, говорейки по този начин, значи и вие няма защо да се стараете да говорите на правилен български език.”
„Днес рекламата заема много големи територии от културата и ги превръща в бизнес територия… Никога не съм предполагала, че всичко ще бъде стока, че книгата ще е стока, че картината ще е стока, т.е. ще се облага със същия данък, с какъвто се облагат телевизорите, пералните или картофите.”
За финал публикуваме две от стихотворенията на Валя Радинска, включени в последната ѝ книга:
МОСТОВЕ
Малко мостове ми останаха към живота –
все разбити, порутени, а водата – висока…
И залива подпорите, блъска в яростен ритъм,
всеки мост се клатушка – разбито корито!
Зеленясали, хлъзгави, а дъските – прогнили,
над въртопи и бързеи – хитро примките скрили,
се полюшват безпомощни, жалостиво скрибуцат,
сякаш старите спомени там куцукат, куцукат..
Ей такива мостове ми останаха към живота –
все на косъм висят върху бездни стооки,
до един се люлеят на въжета протрити.
И така – докъдето ми виждат очите…
Такива мостове ми останаха към живота.
Знам, за нищо не стават – но как да ги мина кротко?
Такива мостове – няма на кого да ги подаря…
Такива мостове, че не мога дори да ги изгоря!
* * *
„Добре съм. Всички влакове вече заминаха.
Всички кораби са отдавна в открито море.
Любимите – или в пръстта са, или ме подминаха…
Но аз съм добре.
На моя остров самотен – като бурени спомени никнат.
Нощем призрачна птица с гласа си тъмнината преде…
А брега ми връхлитат прибои, думите ми надвикват.
Но аз съм добре.
Пак избързвам, или – като никога – закъснявам?
Затова ли заварих тишината сълзи да бере?
Ти, четеш ли това – не смей да ме съжаляваш!
Защото
аз съм добре.”
Виолета Цветкова
АRTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/