Рангел Вълчанов се ражда на 12 октомври през 1928 година. Избраният от своите колеги за филмов режисьор №1 на България през XX век от самото начало насочва творческата си енергия именно към киното. През 1953 г. завършва ВИТИЗ „Кръстю Сарафов“ при проф. Боян Дановски, но година по-рано вече работи в СИФ „Бояна“ като асистент-режисьор и режисьор.
На големия екран дебютира с филма „На малкия остров“ (1958), който и до днес си остава един от ненадминатите шедьоври в българското кино. Това е първият наш филм, който получава международно признание – от кинофестивалите в Прага (втора награда за режисура) и Мелбърн (почетен диплом). „Слънцето и сянката“ (1962) получава отличия в Сан Франциско, Лос Аламос, Карлови Вари, Москва, Мелбърн и Кан.
Следващите ленти на Вълчанов („Инспекторът и нощта“, 1963; „Вълчицата“, 1965) са ново доказателство за творческата му смелост при избора на остросъвременни теми, а също и за оригиналността на художественното му мислене.
От 1970 до 1972 г. работи в Чехословакия, където заснема „Лице под маска“ и „Шанс“.
Рангел Вълчанов се превръща в най-талантливият диагностик на нравствените заболявания на интелигенцията у нас през годините на социализма. Всички помним неговите творби „Следователят и гората“ (1976), „Лачените обувки на незнайния воин“ (1979), „За къде пътувате?“ (1986), „А сега накъде?“ (1989). Безспорно шедьовърът на неговия живот (а и на българското кино!) е изповедалният „Лачените обувки на незнайния воин“. С този изключително оригинален филм, наситен с Фелиниевски мотиви, Рангел Вълчанов доказва, че е майстор от световна величина.
През 1999 г. е удостоен с орден „Стара планина“, а на 9 октомври 2012 година е избран за действителен член на БАН. Сбогува се с живота на 30 септември през 2013 година, дни преди да навърши 85.
В анотация към първата книга на Рангел Вълчанов „Всички ще умрем, а сега наздраве“ покойният Валери Петров пише: „За мен няма съмнение, че Рангел Вълчанов е един от неколцината най-способни и оригинални български кинорежисьори. И сега, в тази книга, която е написал, той продължава да бъде оригинален, търсач на интересни хора и събития. Убеден съм, че това увлекателно четиво, написано с толкова любов и откровения, ще развълнува и зарадва българския читател. Пожелавам на добър час и успех на книгата.“ Георги Дюлгеров пък отбелязва: „Не съм чел по-щура книга от тази. Книга – нескончаем телефонен разговор с неизвестна и непонятна дама, книга-изповед на стар грешник, книга-„джунгла“, от която надникват всякакви зверчета. Страници, написани в изискан стил, с блестящ език, неочаквано прекъсвани от откровени шопски псувни. Достоверни истории за невероятни и необясними хора. Това не е автобиография, това не са и мемоари. Това е Рангелиада! Наздраве!“
Представяме ви откъс от книгата:
„Тази нощ бях в Брюксел и преспах на шестия етаж в стая номер 601 в хотел „Либерте”. Много ми върви на шестите етажи. В София живея на същата височина. В тая прочута стая 601 нощес сънувах, че си намерих очилата. Да си намериш очилата е много голям кеф, да знаете от мен! Макар и да ставаше насън, трябва да се знае, че щом съм ги намерил, логично е преди това да съм ги изгубил. Загубих ги по най-внезапен начин и сега се питам, както в песента „и пак го питат и го разпитват”, къде се извърши това злепоставящо ме събитие. Гледай сега как искам да се отстраня от себе си, като че ли не съм аз, а някой друг загубеняк е извършил тази срамотия на метеното и сега невинно казвам: “извърши”, вместо „го извърших”. В полуспящо състояние страшно подробно си повтарям всички движения, като например как влязох в самолета, как зададох любезно, ей така, безсмислени въпроси към стюардесите, за да докажа на хората около мен, а и на самите готини стюардеси, че говоря чешки, ей така, между другото, за да ахнат и да кажат: „Виж го този българин как говори родния наш чешки език!“. След това, понеже не бързах кой знае колко, заклещих чантата си между седалките, за да направя път на върволица гигантски млади момичета – вероятно волейболистки или баскетболистки. Измъкнах чантата си и стюардесата ми посочи стола, на който ще отседна през време на полета. Номерът на стола или, както още се нарича седалка номер 2, е до прозореца най-отпред в луксозната бизнес класа, където обикновено се настаняват VIP персони от политическия, финансовия и особено от престъпния свят. И ето ме, хоп, сега и аз съм между тях! В салона за избраните имаше още двама господа, но, без да искам, ей така, спонтанно, не им обърнах внимание, защото бях изпълнен с важност, а на важния човек му дай да е разсеян,да не обръща внимание, да е пренебрежителен, разглезен, капризен, леко уморен, потънал в своите много важни и много, много отговорни мисли. Виж колко лесно човек може да се превърне във важен! Всичко зависи къде ще седне! Ето, сега от личен опит вече го знам…“
„Всички ще умрем, а сега наздраве“, Рангел Вълчанов, издателство „Жанет 45“
Димитър Янков
АRTday.bg
