Роден е като Алкивиад ал Нуша в Белград на 8 октомври 1864 г. Семейството му е с влашки корени. Когато става на 18 години сменя името си на Бранислав Нушич. Учи право в Белградския университет. На 21 участва в Сръбско-българската война. Именно тя го провокира да пише разкази и фейлетони срещу войнолюбивите настроения и амбиции на сръбския крал и правителство, както и да изрази съчувствието си към българския народ.
Бранислав Нушич остава в историята като майстор на комедията – много от пиесите му са играни и на българските театрални сцени. Работил е като дипломат. Бил е директор на Сараевския народен театър. Основател е на модерната сръбска реторика. Умира на 19 януари 1938 г. в Белград в разгара на работата си над комедия с название „Власт“.
Много е популярната неговата „Автобиография” в България. Ето какво споделя в книгата авторът:
„Аз мисля, че изобщо е излишно да се пише предговор към автобиография. Ако човешкият живот има някакъв предговор, той е от такова интимно естество, че за него изобщо не се пише…
Преди време срещу мене бяха започнали цяла хайка. Всичко живо, което беше хванато от крастата да пише, започваше да се чеше о мене и аз бях станал нещо като домашно упражнение за всички ония, които, разбира се, започваха своите литературни упражнения с критика. Всички те доказваха шумно, че у мене няма нито духовитост, нито талант. След като ми създадоха по тоя начин известна репутация на човек, лишен от духовитост и от талант, започна да се шушука, че тая репутация била достатъчна квалификация за мен да бъда избран за член на Академията на науките и изкуствата и че всеки момент вече мога да очаквам това да стане. И тъй като всеки академик е длъжен да си напише автобиография, то аз реших да събера, докато е още време, материалите за своята. Защото на нашите академици за тази работа са им необходими по няколко години, а има и такива, които така си и умират, без да довършат това толкова велико и важно дело, поради което днес нищо не знаем нито за техния живот, нито за научната им дейност. Ето от тия съображения се ръководех, когато започнах да пиша тая книга…
Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.. .
Когато тръгнах в прогимназията, баща ми произнесе една дълга реч, убеждавайки ме, че сега вече трябва да стана по-сериозен и да помисля за своето бъдеще, мама ме благослови, а лелите ми плачеха потресени, сякаш съчувствувайки ми за мъченията, които ми предстояха. В своята реч баща ми особено наблегна на това, че сега трябва така да се старая, че той да се гордее с мене. Аз приех много присърце тия негови думи и вероятно щях да ги изпълня, ако учителите нямаха нищо против това. Спомням си, че само веднъж, в час по гимнастика, се проявих така, че баща ми да може да се гордее с мен, но си разбих носа. Иначе по другите предмети бях… пази боже. Това, което попът казваше за учителите — че в час по смятане говорели за закон божи, а в час по рисуване за слънчевото затъмнение, – аз го вършех тъкмо наопаки. Ако учителят ме питаше нещо по закон божи, аз му отговарях за слънчевото затъмнение, а ако ме питаше по смятане, аз му разправях нещо от катехизиса. При малко по-добра воля от страна на учителите, именно благодарение на тоя факт – че никога не отговарях това, за което ме питаха, те можеха да открият в мене известен политически талант. Но те не забелязваха това и тук е зародишът на всички недоразумения между тях и мен. И естествено в края на първата година аз пропаднах на изпитите по три предмета и останах да повтарям първи клас.
Добре си спомням тоя свой първи успех в живота. Сутринта, преди да тръгна за изпит, мама ми облече пак новите дрехи с колосана дантелена яка, изряза ми ноктите, вчеса ме на път, сложи в джоба ми чиста кърпа и ме целуна с думите:
– Дано ме зарадваш, синко!
А татко, като отидох да му целуна ръка, каза:
– Сине, това е всъщност първият ти сериозен изпит и първата ти стъпка в живота и аз искам да те възнаградя за успеха. Ако се върнеш от изпита и ми кажеш, че си го взел, ще получиш тоя дукат – и ми показа един съвсем нов златен дукат, – а ако те скъсат, можеш спокойно да не се връщаш у дома, защото ще те пребия от бой.
След като се провалих благополучно на изпита, аз се спрях пред училищната врата и започнах да размишлявам:
„Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа – двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“
В миг ме осени щастлива идея и тръгнах по улицата, подскачайки от крак на крак.
Влязох възторжен и весел при татко и при мама, целунах им ръка и извиках:
– Издържах, издържах с отличен!
Сълзи на радост се търкулнаха по страните на мама и татко. Татко бръкна в джоба си, извади новия дукат и ми го даде, като ме целуна по челото.
Разбира се, след това аз изядох боя, но поне изядох и дуката. Впрочем това е дреболия, която споменавам между другото, само да констатирам, че веднъж в живота си съм взел хонорара и на един бой.“
Представяме ви избраницитати на Бранислав Нушич:
„Кариеристите на оставят никаква след себе си, освен бивши приятели.“
„Знанието има граница, докато незнанието няма.“
„Всяка жена е актриса. Колкото е по-незабележима, толкова е по-голяма.“
„Бракът е книга, която с радост се чете в първото издание, по-рядко във второ, а когато поради давност се превърне в класика, губи всякаква стойност.“
„Бракът е една от малкото исторически прояви, при които завоевателят се подчинява на победения.“
„Бракът е препоръчано писмо, обикновено адресирано неправилно, което е интересно само докато е затворено.“
„Бракът е договор, при който щом веднъж в живота човек каже „Да“, се задължава да го повтаря цял живот.“
„В любовта най-опасното нещо са отсъствията.“
„Първата любов е опасна само когато е последна.“
„Истината често е по-непостоянна от заблудата.“
„Национално въодушевление е, когато тълпата вика, но не знае защо.“
АRTday.bg
