Ученическите години на Пенчо Славейков преминават в Трявна и Стара Загора и са белязани от спомени за освободителната борба. След Освобождението той продължава образованието си в Сливен, Търново, София и Пловдив. Именно в Пловдив тежко измръзване при пързаляне по заледената р. Марица му причинява продължително и мъчително заболяване, довело до парализа на нервите. Лечението в Пловдив, София, Виена, Париж, Лайпциг и Берлин остава без успех. Придобитият недъг оставя дълбок отпечатък върху целия му живот. Младият Славейков трябва отново да се учи да говори, да пише и да ходи. Това изпитание обаче изостря неговата чувствителност и наблюдателност, превръщайки страданието в своеобразен духовен учител, който го извисява.
През 1892 г. заминава за Лайпциг, където учи философия и слуша лекции и по други хуманитарни дисциплини. След завръщането си в България в началото на 1898 г. Пенчо Славейков е избран за действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките – БАН). Работи като учител и зам.-директор на Народната библиотека. За кратко от 1908 до 1909 г. ръководи и Народния театър, където по същото време артистичен секретар е Пейо Яворов.
Пенчо Славейков е сред водещите фигури в кръга „Мисъл“ до края на неговото съществуване през 1910 г., заедно с Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстьо Кръстев – имена, стоящи в основата на модерната българска литература. В едноименното списание той активно привлича млади автори, насърчава ги и подпомага тяхното творческо развитие.
През 1909 г. Пенчо Славейков заедно с проф. Васил Златарски е командирован в Русия, за пренасяне на костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов и участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. На 20 юни 1910 г. произнася смела реч против свикването в София на Славянския събор. Новият министър на народното просвещение Стефан Бобчев – уредник на Славянския събор, го отзовава и го уволнява от директорския пост в Народната библиотека, а на негово място назначава брат си. Славейков получава унизително предложение да заеме длъжността на уредник на училищния музей към Министерството на народното просвещение. Славейков е инвалид, а работният му кабинет се намира на четвъртия етаж, в сграда без асансьор. Оскърбен, поетът отказва да поеме тази длъжност и напуска България, обричайки се на доброволно изгнание.
До края на живота си Славейков поддържа сърдечна връзка с поетесата Мара Белчева, вдовица на Христо Белчев, министър на финансите в кабинета на Стефан Стамболов. След напускането на България поетът поема към Швейцария, след което се установява в Рим. Обстоятелствата около отпътуването му от родината сериозно влошават крехкото му здраве. На 23 май 1912 г. Мара Белчева и Пенчо Славейков пристигат в малкото курортно градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо, Италия. Изнурен от дългогодишната усилена работа, огорчен и измъчван от мисълта за несигурното си бъдеще, Славейков умира в изгнание на 28 май 1912 г. в хотел „Бела виста“. Погребан е в гроб на ъгъл, откъдето се виждат Алпите и Монблан.
През януари 1912 г. шведският писател Алфред Йенсен, член на Института за Нобелова награда, предлага Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература за поемата му „Кървава песен“, но поради смъртта на поета предложението на Йенсен не е разгледано от Нобеловия комитет.
Тленните останки на Славейков са пренесени в София през 1921 г., където в тържествена обстановка, заедно с останките на Петко Тодоров, са препогребани на родна земя. Надгробното слово е произнесено от литературния историк Боян Пенев.
Безспорни шедьоври на Пенчо Славейков за българската лирична поезия са стихосбирката „Сън за щастие“ (1906) и оригиналната книга „На острова на блажените“ (1910), написана под формата на антология с творби от 19 измислени от Славейков поети.
Славейков е автор и на литературоведски изследвания и есета, на фолклорния сборник „Книга на песните“ (1917) и други произведения. Превежда творби на немски поети (издадени под формата на книга през 1911 г.), прави превод на трагедията „Антигона“ от Софокъл (1893), както и философската поема „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше (съвместно с поетесата Мара Белчева) и поемата „Демон“ от М. Ю. Лермонтов (заедно с Алеко Константинов). Писмата, оставени от Славейков, са образци на художествената проза, ценна документация за творческия и душевния свят и богатата култура на поета.
Източник: БНР
ARTDAY.BG
