Отбелязваме 81 години от рождението на поета
Николай Кънчев е роден на 25 ноември 1936 година в село Бяла вода, Плевенско. Следва българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Автор на десетки стихосбирки. Дълги години през времето на социализма е забранен за публикуване. Преводач е и на стихове от френски, сръбски и грузински поети. Един от големите и достойни съвременни поети на България, чието име и творчество няма да угаснат в небосвода на литературната ни история.
Поетични книги на Николай Кънчев са преведени в Полша, Холандия, Германия, Австрия, Чехия, Сърбия, Словения, Македония, Грузия, Швейцария, Италия, Испания, САЩ и Франция. През 2001 г. е избран за член на Световната Академия на Поезията. Умира на 11.10.2007 г. в София.
Почитаме паметта на поета със словото му, произнесено при удостояването му с Националната литературна награда „Пеньо Пенев” през 2000 година.
Ето колко вълнуващо е то:
„Преди седем десетилетия е изгряла звездата на Поета, чието появяване отбелязваме сега като закъснели звездобройци, стигнали до старостта му, след като на младини си е отишъл, преди да бъде разгадана истински Звездата му.
Днес все още продължаваме да разгадаваме тази угаснала звезда, която винаги ще свети над нашия небосклон. Има разминаване във времето и, разбира се, в разбирането. Аз не броя колко са лъчите на звездата, виждам само светлина, и в тази светлина бих искал да се види проницаемата участ на Поета, поета Пеньо Пенев, без да се объркваме в неразбирателства.
Още Платон казваше да се изгонят поетите от идеалния Град-Държава. Не си спомням да е казал къде трябва да отидат. Затова векове по-късно един от големите поети на века Владимир Маяковски поставя твърде рано въпроса за „мястото на поета в работническия строй”. И го опразва със самоубийство, не случайно.
Не случайно Борис Пастернак, друг голям поет на века, негов приятел от ранните години, пише по същото време: „Напразно в дните на великия съвет, където за висшите страсти са оставени места, е оставено място за поета, то е опасно, ако не бъде празно”.
В този смисъл ще избързам да кажа, че както Църквата, и Поезията трябва да бъде отделена от Държавата, а поетите да си останат граждани. Граждани, необезпокоявани от други граждани с мнения от рода на това: „Този Архимед е страхливец и предател. Врагът настъпва, а той си чертае чертежите”.
Известно е, че чертежите са били за отбраната на Сиракуза. Но на съгражданина на Архимед това не е било известно. Или не е разбирал от чертежи, или е имал изкривена някаква представа за чертежи. Точно такъв държавнически гражданин държи винаги за спазване на указаната права линия. За такъв синковец поетът трябва да бъде сирак в Сиракуза, за да бъде осиновен от съдбата.
След един от поредните си разговори с наблюдаващия го писател, големият български художник-карикатурист Илия Бешков завършва с думите: „Ако не си поет, ще станеш циник, и ще поучаваш поетите…” А нали Маркс казваше, че „поетите са като децата”, но на каква епоха са деца? „В мен срещата на две епохи стана” – стене поетът на „Стоте възела”, остава да разберем коя е била мащехата на тези две епохи.Вероятно съвременните следователи, тоест изследователи на литературната история, ще открият истината.
Аз съм тук като поредният носител на наградата на името на поета Пеньо Пенев, чието име остава в националната ни поезия. Надявам се, че удостояването ми се приема като естествен жест към един от днешните поети и вярвам, че не е възбудило духа на Поета.
Бог ми е свидетел, че никога не съм се стремял към тази награда, и грях ми е на душата, ако не призная, че зная какви нечестиви брожения буди всяка награда.
Но ако имаше първа и втора награда, бих приел втората, защото както казва поучително Рицарят на печалния образ на своя верен оръженосец, „по-важна е втората награда, защото първата се дава по други причини!”
През някои вечери забелязвах мълнийни проблясвания над тракийския хоризонт, но аз съм на светлинни години далече от тях, някъде в светлината на възсиялата се вечна Звезда на Поета. Без сянка съмнение го казвам и се прекланям пред паметта му. Пред паметта на Пеньо Пенев!”
И едно стихотворение от Николай Кънчев:
ДОКАТО НЕ СЕ ГЛАВОЗАМАЯ
Танц на думи, музика на гласни…
Само мечката на селски празник
е танцувала така опиянено
от меда в рояците от хора.
Но да си в Града на градовете
сам, тогава се танцува само
ако звездната Голяма мечка
озарява с танца на звездите.
Аз съм може би звезда или съм
просто някаква искра, и в танца
няма накъде да се танцува…
Вие ми се Свят на световете!
Борис Белев
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
