ARTday.bg ви припомня две стихотворения от великия френски поет
Пол Елюар е един от знаменитите френски поети. Освен че е основоположник на поетическия сюрреализъм, той превежда поезията на Христо Ботев на френски език. Ражда се на днешния ден, 14 декември, през 1895 година. От малък боледува от туберкулоза и често е настаняван в санаториум. В един от тези санаториуми в Швейцария среща Гала, родена с името Елена Дмитриевна Дяконова, която също се лекува от туберкулоза. Двамата се влюбват и се женят през 1917-а. Имат дъщеря Сесил, явила се за света на следващата година. Гала ненавижда ролята си на майка, която не ѝ се удава, и през целия си живот пренебрегва и игнорира детето си. Тя напуска съпруга си през 1929 година, когато среща Салвадор Дали, за когото по-късно се жени и става Гала Дали.
През 1934 Пол Елюар се жени за Мария Бенц, която позира като модел на Пабло Пикасо. Поетът участва в Първата световна война и във Френската съпротива по време на Втората световна война. Става член на Френската комунистическа партия през 1942 година. Умира от инфаркт на 18 ноември 1952 г. и е погребан в гробището Пер Лашез в Париж.
Припомняме си стихотворения от Елюар:
ДОБЪР ДЕН, ТЪГА…
Добър ден, тъга.
Сбогом, тъга.
Ти си изписана в линиите на тавана.
Ти си изписана в обичните очи.
Ти не си най-страшното бедствие, защото и у най-жалките устни оставяш усмивка.
Добър ден тъга.
Любов на отзивчиви тела.
Всесилие на любовта,
чиято ласка възниква внезапно
като чудовище без плът.
Глава разочарована…
тъга с прекрасен лик.
ОБИЧАМ ТЕ
Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.
В кого да се огледам, ако не в самата теб не се и виждам?
Без теб не виждам нищо аз, пустиня безпределна само.
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя.
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава…
Обичам те за твойта мъдрост – мъдростта, която не познавам.
Обичам те за твойто здраве.
Обичам те напук на всичките илюзии.
И за безсмъртното сърце, което сам не притежавам.
О, ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце, с което аз съм пак начело,
Нощта не трае никога без край –
а има – щом като го казвам,
и щом като го потвърждавам –
в завършека на всяка скърби
един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
