Разказ от Кристина Митева
ОБИЧАМ ТЕ
Беше зноен следобед, през август. Небето някак тежеше, а бесовете не бяха далече от хората…
Той трепереше. В ръката му – пистолет. Откъде го бе взел – един Бог знае! Но в сърцето му бушуваше мрачна бездна от ревност. А душата му, като прогонена, бягаше от него – надалече…
…И тогава се чу тих глас, може би вътрешен само:
– Спри! Обичам те…
Този глас бе на майка му. Чу ли го той? Гарваново перо падна сякаш от нищото върху ръката му… Нещо се прекърши и увисна във въздуха, като вик – там, където няма живот, като гръмотевица през зимата…
– Спри, обичам те! Не ставай убиец…
Детето гледаше право в очите му… В очите на баща си. Бе прегърнало своето плюшено мече, с което не се разделяше. Но с баща си сега трябваше да се раздели… Боеше се, че може да е завинаги! Баща му беше пожарникар и при всяка смяна рискуваше живота си. И всеки път се повтаряше едно и също:
– Спри, обичам те!
А жена му прехапваше устни. И после някак успокояваше детето и го слагаше да спи. А то сънуваше кошмари… Привиждаше му се огън и бездна, която поглъща баща му… Другите деца сигурно биха се гордели, ако техният татко имаше такава професия, но откакто то видя случайно негов колега, с изгорено лице, стана неспокойно. И започна да се бои дори от запалката на майка си и от котлона, на който тя готвеше всеки ден. Всяко пламъче можеше да се превърне в пожар… И кой щеше да го угаси? И нямаше ли спасителят да пострада?…
Макар и трудно, баща му затвори вратата след себе си.
Мечето винаги имаше до себе си детето. Макар да не бе жива душа… А детето не знаеше дали ще има утре до себе си своя баща…
Навън силен вятър разпиля по улиците есенни листа…
– Спри! Обичам те… – проплака бременната жена, изпращайки мъжа си, който отиваше на война… – Не ме оставяй сама!
Детето, което се роди, имаше очите на баща си. Но никога не го видя. Освен насън. И на снимка… Тази, която бе на надгробната плоча.
„Спри, обичам те!”
Това пишеше на бележката, която наум прочете Ангелът… Тези думи бяха за самоубиеца, написани от неговия брат или сестра. Но бе късно!
След секунди вятърът бавно спусна едно бяло перо върху бележката… Тя не бе смачкана, а само от човешки очи непрочетена…
– Спри, обичам те! – каза тихо детето на майка си, която пак му се караше за изцапаните ръчички и дрешки… Не знаеше още, че ще съсипе живота и душевността му, заради най-обикновени неща…
– Спри! Обичам те… – каза Ангелът на човека, който подкара с 200 километра в час своята кола, от любов към скоростта. – Така никога няма да стигнеш до морето… А можеш да създадеш още толкова много красиви неща! Поема, разказ, семейство, дете, къща, градина или дори цяла гора! Само да поискаш…
– Спри, обичам те! – каза Ангелът на момчето, което щеше да потърси утеха с игла и спринцовка, пълна с разтворен хероин, в ръка… Но можеше да намери смъртта си!
Същите думи каза тихо и на момичето, което отказваше да се храни, за да бъде все по-слабо – като момичетата от модните подиуми и списанията. Мечтаеше да бъде красиво… в смъртта си. То явно не знаеше още, че само ако сме истински живи, можем да бъдем красиви…
– Спри! Обичам те! Нима досега не разбра това?! – каза Бог на човека, който се готвеше за нова война…
– Обичам и всички останали хора също! Наистина ли досега не разбра?! Не правя разлика помежду ви. Затова – вдигни очи и виж! – пращам слънчева светлина по цялата Земя. И небе навсякъде има!
Тъй рече Бог и замълча.
Онези, които чуха – заплакаха… И с тях проплака с едри капки дъжд Небето.
А после – с реките, моретата и океаните си – заплака цялата Земя…
Ангелът уморено затвори очи.
Бог го погали по златните, меки коси…
А в душата на Човека продължи да кънти:
„Обичам те! Спри…”
Кристина Митева
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
