Неговият приятел Йордан Радичков го описва най-точно: „Беше дребен на ръст, възпълничък, но подвижен и много енергичен човек. Запомнил съм го винаги да бърза за някъде. Когато съм го питал за къде бърза, ми е казвал, че бърза, за да не закъснее. Обичаше да рови в историята и това му доставяше огромно удоволствие”.
Литературата и историята така завладяват дипломирания юрист, че той се посвещава изцяло на тях. Преди това учи инженерство в Бърно, а като се връща в София става доктор по държавно-стопански науки. „Ако трябва да направя едно сравнение, бих си представил нещата така: много тухли, цимент, дървен материал, всичко това натрупано накуп и писателят взема от него колкото и каквото му трябва, подрежда го, организира го с оглед на своя архитектурен план”, така обяснява писането самият писател. Първият си роман „За свободата” написва за около 8 години. Тогава е съвсем млад. Работи в Перник, в ТЕЦ „Република”. Връща се оттам в 5 часа, отива направо в Народната библиотека, чете два-три часа, след това се прибира вкъщи, пише още няколко часа. И накрая дава последната глава с разпита на Левски да я прочете Георги Караславов, тогава главен редактор на списание „Септември”. „На другата сутрин маститият писател му се обажда с боботещ глас: Заради теб не можах да спя цяла нощ!” И така тръгва…
Лили и Стефан – голямата любов
Във впечатляващата му биография са романите „Завоевателят на миражите”, „Пътят към София”, „Крепости”, „Среща на Силите”, „В лабиринта”. По неговата книга „Неуловимият”, разказчета за деца за легендарното надлъгване на Левски с турската власт е направен сериала „Демонът на Империята” от режисьора Вили Цанков. Либретист е на две опери – „Неда” и „Тракийски идоли”. Създател е на списание „Космос”, както и на поредицата „Световна класика” като директор на издателство „Народна култура”. Така успява да издаде и забранената в Съветския съюз книга на Булгаков „Майсторът и Маргарита”. Стефан Дичев е и драматург, и сценарист на тв сериали. Онова, с което най-вече го свързват българите, е романът „Пътят към София”. Съпругата му, известната ни художничка Лиляна Дичева, си спомня, че един ден през 1957 г. телефонът звънва и го канят спешно да отиде в Кметството. Имали някакви пари, които веднага трябвало да изхарчат, та решили да поканят трима писатели. Ако предложат добри идеи за романи, посветени на София, ще им ги дадат като контракция. И така писателят буквално за един час трябва да измисли нещо.
Портрет на писателя от съпругата му
Докато пътува с трамвая от „Попа” до Халите” съчинява основната линия на романа „Пътят към София”. Нещо като „Ромео и Жулиета” на фона на Освободителната руско-турска война. През 70-те години телевизията му поръчва тв сериал по романа. Той написва сценария, а за режисьор се кандидатира неговият приятел Въло Радев. Възлагат обаче филма на режисьора Николай Мащенко, тъй като се превръща в българо-съветска продукция.
Стефан Дичев завършва последния си роман за Александър Македонски „Завоевателят на миражите” и двата тома излизат последователно през 1993 и 1994 г. През 1996 г. получава втори инсулт и умира на 28 януари. Така и не успява да види луксозното издание през 1999 г., което неговата съпруга успява да осъществи с помощта на фондацията на Елена Костова.
Проф. Ивайло Дичев е син на големия писател
Всичко започва през 1956 г. с прочутата реч на Хрушчов против Сталин, която така и не излиза в пресата, но която започва да повдига завесата над политическите интриги и злодеяния, чиито мащаби никой не подозира дотогава. „По една от онези случайности на съдбата, Стефан тъкмо през онези дни се бе зачел в една биография на Александър Велики. И тъй като винаги бързаше да говори, да сподели, започнаха помежду ни едни дълги разговори за това как такива мъже тръгват като войници, после като „пръв сред равни”, и завършват като жестоки диктатори….за това, че има прилика между Александър, Наполеон, Хитлер, Сталин в опитите им да прекрояват света.” Това разкрива неговата съпруга Лили Дичева в неиздадена биография.
И големият писател започва да мечтае да напише книга за него. Снабдяването с исторически материали не е лесна работа. И когато започва да пътува на запад, харчи голяма част от скромната си валута по книжарници и антиквариати.
Оказва се, че епохата на великия Александър е любима тема на немските и английските историци. Намира прочутата поредица „Ежедневният живот” в Гърция, Египет, Вавилония, Персия. Да се напише такава книга не е лесно. Само прочитането на този огромен материал му отнема години. Но най-голямата трудност е как да се освободи от историческите сведения, да стъпи на точки върху тях като върху кокили и да съчини своя история. Свои характери.
Почти до края Дичев е убеден, че Александър няма да види бял свят заради „култа към личността”, и „примките на властта”, разрухата на интернационалния „нов ред”. Такава книга не може да бъде издадена през тоталитарната власт. Никой дори от най- смело мислещите хора не може да си представи, че комунизмът може да свърши. Повечето от интелектуалците ни мислят и се надяват, че някой ден Живков ще си отиде, ще бъде сменен от по-модерно мислещ член на политбюро. Дълго време се спряга името на Людмила, но тя пък умира внезапно през 1981 г.
Стефан Дичев пише тази книга на периоди, изоставя я, пак я започва като любимо занимание, „книга в чекмедже”. Решава да построи романа само с две лица – Хефестион, идеалистът и Пердика, кариеристът. Самият Александър не участва пряко, двамата говорят за него. Съпругата му го убеждава, че неговата сила е в многофигурното платно. Така му потръгва по-лесно. Просто следва собствения си натюрел и способността си да композира нещата като в голяма симфония.
„Много спорове имахме за образа на Таис. Стефан беше сантиментален човек, ревнив, и дори назадничав по въпросите на любовта. И Таис, както я описваше в началото, стана жертва на тези предразсъдъци. Образът стана сладникав. Тя беше вярна, чиста, живееше единствено само за Хефестион…нещо абсолютно нереалистично, при статуса и възпитанието й на професионална хетера. Слава богу, и този характер стана жив и сложен, и Таис изчезна по пътищата на Азия с трупа актьори, разказва съпругата му.
„Пътят към София“ е най-издаваният му роман
Отначало не обръщах внимание на образа на Медий. После обаче осъзнах, че Стефан особено много е залагал на това лице, защото е смятал да превъплъти себе си в него. И сега най-често за Медий се сещам и често повтарям пред приятели и роднини фразата, която отразява нашата сегашна безпомощност „Ние сме само зрители….”
А образа, характера на гения Александър успя да внуши по съвършен начин. В книгата той е наистина необикновена, по-особена личност, а е и късметлия.
Но онова, което лично на мен най-много харесва, това е образът на Пердика: образ, за който Стефан се вдъхновяваше от Фуше, Берия. Това е Кариеристът, който мисли само за издигане и власт, който съчинява заговори и интриги, за да премахне съперниците си…В думите от дневника на Пердика звучат толкова познати, толкова български нотки, толкова съвременни…”
На заглавната снимка: Картина на Лили Дичева, съпруга на писателя
Люсиена Крумова
ARTday.bg
Следвайте ни във Фейсбук на https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
