Самюел Баркли Бекет се ражда в предградието Фоксрок на Дъблин на 13 април 1906 година. Той е вторият син в заможна протестантска фамилия. Изживява щастливо детство, белязано от ревностното благочестие на набожната му майка. Обича продължителните разходки из природата. От вярата на майка си ще запази безпокойството и усърдието да си поставя въпроси относно смисъла на битието, но няма да възприеме религиозната ѝ ревност. Изявява се като блестящ ученик в лицея, където упорито изучава френския и италианския език. Намерението му е да стане професор в областта на романските езици.
Въпреки духовните кризи и финансовите сътресения, които преживява, той завършва в Лондон първия си роман “Мърфи”. Тази изпълнена с хумор и нови наративни експерименти творба е публикувана в Лондон през 1938 година. В края на 1936 и началото на 1937 година странства из нацистка Германия, а след това се заселва окончателно в Париж. Из артистичните кафенета на Сен Жермен де Пре и Монпарнас той се запознава с много фрренски писатели и поети, сближава се Джакомети и с братята Ван Велде.
На 7 януари 1938 година непознат пешеходец го наръгва с нож сред улицата в Париж. В болницата го посещава често една негова бивша приятелка от улица Улм, Сюзан Дюменил, която скоро ще стане негова жена. Той е в Ирландия, когато избухва Втората световна война. Веднага се връща във Франция. По-късно признава, че предпочел да живее във воюваща Франция вместо да остане в мирна Ирландия. Участва в Съпротивата и за малко щял да бъде арестуван от Гестапо. Намира убежище във Воклюз. След това става земеделски работник и вечер пише “като терапевтика” втория си роман “Ват”. В него непрекъснато си играе с думите, с музиката им, с мощта им. Тук въвежда фигурата на “клошаря”, която ще използва често в творчеството си, за да означава падението на човека, сломен от извънмерното смирение и от невъзможността да избяга от себе си.
Опитът да отдели физическото от метафизическото измерение подхранва хумора и модерния трагизъм в театъра на Бекет. В действителност е парадоксално да се види как в този свят без истински взаимоотношения някакъв персонаж, обзет от внезапен прилив на воля и проблясък на съвестта, се опитва да се освободи от своя спътник в нещастието, но постоянно се проваля, не успява да го загърби. Връзката между аза и другите се оказва неразтрогваема, така както се неотделими тялото от гласа и мисълта от думите. Всеки персонаж, непоправимо сам, си измисля двойници, размножава се във видими същества.
Самюъл Бекет е удостоен с Нобелова награда за литература през 1969 година. Умира на 22 декември, двайсет години по-късно в Париж.
Представяме ви избрани цитати на изтъкнатия драматург:
„Всички сме родени луди. Някои оставаме такива.“
„Ти си на Земята. За това няма лек.“
„Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.“
„Може би най-добрите ми години са зад мен. Когато е имало шанс за щастие. Но аз не бих ги поискал обратно. Не и с огъня, който гори в мен сега.“
„Не, не съжалявам за нищо, всичко, за което съжалявам, е, че съм роден, а умирането е дълга и уморителна работа.“
„Обикновено не виждам добра сделка. Също така не чух за добра сделка. Честно казано, не бях там. Честно казано, не съм бил никъде.“
„Ако не знаеш къде си в момента, значи си мъртъв.“
„Сълзите в света са постоянна величина. За всеки, който започва да плаче някъде, друг спира. Същото се отнася и за смеха. Нека не говорим лошо за нашето поколение, то не е по-нещастно от своите предшественици.“
„Сътворението на света не се е състояло веднъж завинаги, а се състои всеки ден.“
„Всеки може да се извърне настрани и да не гледа, но кой знае какво вижда щраусът със заровена глава в пясъка?“
„Първо танцувай. После мисли. Това е естественият ред.“
„Моите грешки са моят живот.“
„Не ме докосвай! Не ме питай! Не ми говори! Остани с мен.“
„Аз съм така – или забравям веднага, или никога.“
„Единственият грях е грехът да се родиш.“
„Прекарахме живота си по наше усмотрение, опитвайки се да съберем на едно място в един и същи миг лъч светлина и свободна пейка.“
„Сълзите се стичат по бузите ми, без очите ми да мигат. Какво ме кара да ридая така? От време на време… а няма нищо тъжно тук. Сигурно ми изтича мозъкът.“
„Имам своите недостатъци, но да сменям настроението си не е един от тях.“
„Да намери форма, която да съпътства бъркотията – това е задачата на твореца сега.“
Заглавна снимка: Wall Street Journal
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
