Актрисата с болезнено откровение, 40 дни след смъртта на Иван Ласкин
„На дъното съм. Объркана съм много. Не зная какво ми се случва и как да се измъкна. Чувствам се като малко дете, което го е страх от неизвестното. Само, изгубено в гората.“ Това каза актрисата Александра Сърчаджиева по NOVA, 40 дни след смъртта на съпруга й Иван Ласкин.
„Не мога да се събера. Искам да рева, да изпотроша всичко. Да ударя дъното, но да излея всичко в мен. То ме задушава. Стегната съм, защото имам дете, нямам избор. То ще разчита само на мен. Страх ме е как ще си отгледам детето.
Най-лошото, което сме си мислели с Иван е, че можем да се разделим. Не съм си представяла, че за втори път ще загубя най-любимия си човек. Иван е всичко за мен. Целият ми свят. Знам, че трябва да съм силна, но се уморих да съм силна. Много искам да благодаря, че хората ми помогнаха, дори и финансово. Много хора се борят да ме измъкнат от ситуацията, в която се намирам. Ударих дъното по всякакъв начин. На Д-р Цонев искам да благодаря. Той е ангел. Моят живот в момента е спрял. Не го живея. Какво съм била в предишният си живот? Изрод ли съм била?! Моят живот го остави, но защо трябва да страда детето ми?!
Научаваш се да живееш с болката. Колкото повече време минава, толкова повече този човек започва да ми липсва. Душата ти се разкъсва и крещиш. Толкова всичко е страшно около теб. Детето ми приема трудно всичко. Те имаха много силна връзка. Казах и веднага и тя се обърна срещу мен и ми каза, че съм най-гадната майка на света. След това ми каза, че е трябвало да й го кажа, когато навърши 10 години. Няколко дни не искаше да разговаря с мен. Аз бях врагът. Сега е вкопчена в мен, защото я е страх, да не си отида и аз. Беше ми сърдита защо не е била на погребението. Най-ужасната гледка е малко дете с букетче цветя на пресен гроб. Тя ме попита мога ли да изровя Иван, за да го прегърне.
Всички те гледат как страдаш. Правят ли ги по-щастливи хората да пишат някакви неща? На цялата трагедия трябваше да обяснявам какво е жълта преса. Смирете се малко. Замълчете малко. Дайте шанс на човек леко да издрапа. Не трябваше да се стига до тук. Благодаря на д-р Цонев на Втора градска болница и на ВМА. Кракът му левия се поду, стана лилав. Не знаеха черният му дроб в какво състояние е. Беше загубил над 2 литра кръв в меките тъкани на крака си. Д-р Цонев и екипът му го измъкнаха. Цироза имаше. Живяхме над 2 месеца във втора градска. Във ВМА направиха всичко възможно, но беше късно. Беше станала инфекция на здравия крак. Хората ми казаха, че шансът му е трансплантация на дроб. Нямаше донор. И момчето си отиде. Няма да правя ексхумация.
Иван е пиел колкото пие средно статистическият българин. Не успя да се пребори със света. Неговата душа не е за тук. Душата му не можа да се справи със злобата. Той не разбра този свят и светът него. След като си отиде той стана рицар. Преди това беше лошото момче. Изведнъж се появиха толкова много хора, за които е бил идол. Отвратително е това. Някакви хора си направиха грозен пиар на фона на цялата тази трагедия. Аз знам с кой живях и знам какъв мъж имах до себе си.
В 7,30 часа звънна непознат номер. Казах си: Ужас, това беше. Обадих се на жената на Фънки и отидох да повръщам в тоалетната. На 20 декември ми каза: Саше, ще се справя, ще изляза оттук, ще отидем на едно кратко пътуване. Той отиде на пътуване, но аз останах на гарата. Добре, супер… да го чакам. След това нямаше как да влизам в реанимация. Една лекарка ми каза, че нещата са критични. Казах, че няма сила, която да ме спре да го видя. Беше целият в едни машини, като космически кораб. Исках да го целуна, но не можех да го стигна. Само ръката с татуировките беше свободна. Там го целунах. Много ми липсва. Искам да потъна в прегръдките му. Големи ръце, голям мъж.
Вкъщи като се обърна и всичко е той. Тази любов, която ми се случи, може би не на всеки се случва. Тя е огромна и неистова. Аз имах цялата сила на света. Липсва ми всичко-бележките сутрин, кафето. Трябва да се науча да се боря сама. Това, което е между нас, никога няма да излезе от мен. Искам да изрева болката и да я изкрещя. Неистово искам да изплувам. За да видя коя е първата тухла, за която да се хвана. Искам да изляза на зелена поляна с бели маргарити. Научих се на търпение, да не си правя планове, а да живея ден за ден. Ще мина и през този урок. Този мой живот не си го представях така. Загубих майка си на 22. Успяхме с моето момче да минем през много неща. Създадохме детенце. Израснах без баща. Не искам и моето да е така. Надявам се пътят ми да не е трънлив. Да бъде по-лек.“
ARTday.bg
