Шест години от смъртта на голямата българска поетеса Станка Пенчева
Тя е от онези автори, които звучат световно. Думи има много, но са малцина онези, които могат да представят истинския им смисъл. Поезията на Станка Пенчева е дълбока, но същевременно лека като полета на птица. Тъкмо когато мислиш, че си я уловил, тя се изплъзва от погледа. За да продължиш да търсиш.
Станка Пенчева ни напусна рано, но стихотворенията и мислите ѝ остават завинаги. Те са част от онова, което ни държи живи.
ХУБАВО Е ВСИЧКО ДА СВЪРШВА НАВРЕМЕ
Хубаво е всичко да свършва навреме –
да напуснеш рано огнището,
преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано –
за да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя
и празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.
***
Някои хора ми приличат на дом с широко разтворени врати: всеки влиза-излиза когато си иска, посрещат го радушно, изпращат го без тъга. Дори – без да са запомнили лицето или името му. Тогава си пожелавам дом, на чиято врата дълго да тропам, докато ми отворят – ала после да ми се стори, че там са чакали именно мен, единствено мен. И да не ме пуснат да си отида.
Истински добри са ония твои постъпки, за които никой никога не е узнал. Добре ще е и ти да ги забравиш. Никому не ще разкажеш и за най-лошите – те са твоят таен срам, невидими злокачествени образувания, с които паметта ти се бори цял живот. Опитваш се да ги изрежеш, ако може, пък дори и с живо месо около тях… Не бой се: докато те е срам от постъпките ти, които знаеш само ти – значи душата ти е още жива.
Друг път си мисля: а може главен белег на остаряването да е равнодушието към другите, затварянето в себе си. Сякаш стопанинът на голям дом, като не може вече да го подържа, е заковал главните врати, спуснал е завесите и заключил повечето стаи, като си е оставил за обитаване само една – сравнително топла и подредена. Не обича гости, понякога само сяда до прозореца и наднича през прашното перде, колкото да се възмути от шума, суетенето, гръмогласието и безсрамието на света отвън…
Познавах някои големи жени, които инстинктивно разбираха всичко това. И до сетния си ден те поддържаха старателно дома на душата си, те си знаеха на каква цена. Бляскавите му светлини загасяваше накрая смъртта. Едната от тях бе казала: „…да не оставя нищо за смъртта, когато дойде!”
Из „Тук съм” том 2, Станка Пенчева, ИК Жанет 45
ARTday.bg
