“Когато някой добър приятел ни засегне, трябва да напишем това на пясъка, където вятърът на забравата и прошката ще го заличат. Но от друга страна, когато ни се случи нещо голямо и прекрасно, трябва да го гравираме на камъка на сърцето, където никoй не може да го заличи…”
Това е поуката от една арабска легенда за приятелството. Напоследък все по-често си припомням тези думи. Легендите са хубаво нещо и обикновено са изчерпателни за истината.
Кой не е бил разочарован от близък приятел! Кой не е бил способен на прошка в името на любовта, която градим с най-близките си хора през годините!
Камъкът на сърцето е като кладенеца на душата. Водата в него помни всичко, а написаното върху камък е нашето обещание за вечност. Добре е да не забравяме и верността, защото именно тя се доказва единствено с времето.
Приятелството е радостта да се усещаш жив.
Най-добрите приятели нямат нужда от нарочна причина, за да изпият заедно шише с ракия. Виното се услажда повече, ако е отворено ей така, заради теб самия или заради друг някой приятел, също част от миниатюрното общество, което те кара да се чувстваш щастлив.
Разговорът да се лее сам. Никой да не се напъва да бъде интересен с умна приказки. Апостоли на дружбата, седнали един до друг, гледащи се право в очите със следващото „наздраве“.
Приятелите винаги има за какво да вдигат тостове. Любовта между тях идва от същия онзи кладенец на душата, който може да бъде бездънен. Наистина може.
И се сещам за брилянтното стихотворение на Емили Дикинсън:
„Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.
Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото ѝ
император е коленичил.“
Императорите могат да имат всичко. Масите им са богато отрупани с какви ли не блюда и питиета, но за божественото мнозинство на душата никак не е достатъчно. Понеже много императори ще се почувстват засегнати, нека отбележат това върху пясъка. Останалото ще свърши вятърът.
Добромир Банев
ARTday.bg
