Блага Димитрова е от големите дами на българската литература. Нейната поезия омайва, а прозата ѝ – вдъхновява вярата в любовта. Тя напусна видимя свят на днешния ден, 2 май, през 2003 година, но творчеството ѝ не е обречено на забрава.
Представяме ви избрани цитати от невероятната книга на Блага Димитрова – „Пътуване към себе си“:
“А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарски бас – нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, там е притегателната мъжка сила. Мъж – това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят!”
“Страшна сила е събрана в ръцете на любимия мъж. Дългите, прочувствени пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият всеки спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време и да те подчинят. Страх и нежност, закрила и заплаха. Каквото и да бъде, нека де е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!”
„Oбичали са ме различно, oтчаяно, несподелено, до лудост (моята)…“
“Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.
Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите. Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър. Скорост, скорост към нищото,опустошителна като суховей. Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти. Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта. Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.”
“Надзъртах в себе си и ми се завиваше свят, все едно че съм се надвесила над безкрайност.”
“Да имаш сили да станеш след любов и да си отидеш… Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре, че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.”
“Вечер угасне електричеството. Обгърне ме благодетелна тъмнина. Все едно че съм сама. Никой не ме вижда. Дори мога да плача. Какво блаженство! Да плачеш, без да те питат защо плачеш, без да те утешават. Но за такова щастие се изисква тренировка: да плачеш, без да издадеш никакъв звук и да си готов да отговориш на внезапен въпрос с най-невинен глас: “Четката е на етажерката!”
“Няма по-мъртва точка от спряно време. Съзнанието не може да приеме това и се съпротивлява с всички сили. Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер, когато се прибираш след напрегнат работен ден, как бие с учестения ти пулс. Застой. Значи преставаш да живееш.”
“Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява.”
“Самотата ме пресрещна още на прага. Няма по-мъчителна форма на самота от общежитие. Когато си имаш свой собствен кът, затворен със стени, ти го населяваш със себе си и не си сам. Но когато две тесни пътечки от двете страни на леглото те делят от две други легла, от две други дихания, ти губиш мислите си, навиците, спомените. А щом не общуваш със себе си, ти се отдръпваш и от другите. Който не може да се усамоти, не може и да се приобщи. Привикването към общежитие се състои в това да се приучиш да бъдеш сам със себе си в денонощното присъствие на другите. За мене си остана почти невъзможно. Ако някой го е постигнал, нека ми се обади!”
“Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му… Никоя, и най-красивата съперница не е в състояние да ми го отнеме. Ако аз съм успяла да стана негово минало, настояще и бъдеще, той е мой… Всяка нова жена е опасна дотолкова, доколкото аз съм слаба и изплашена.”
“Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака. Каквото и да те чака!”
“Всичко за жената е болка. Да бъдеш жена, това значи да бъдеш жива болка. Когато ставаш девойка, боли. Когато се срещаш за първи път с любовта и ставаш жена, боли. Когато ставаш майка, боли. А най-непоносимата болка е никога да не усетиш и да не познаеш докрай всички тия болки. И аз се радвах на болката, защото чрез нея се осъществявах.”
“Можеш реки да отбиеш от хилядолетното им корито, дори да ги заставиш да потекат обратно към извора. Само собствените си мисли не можеш да хванеш с баражи и да регулираш буйното им течение. Щом са възникнали в тебе, те са по-силни от тебе.”
“Най-тежкото ми поражение би било да допусна да стана завистлива, озлобена, обидена от живота.”
“Който страда от ниско самочувствие, трябва да шофира. И тъй, бъдещите хора, ще са безогледно самонадеяни, нищо няма да може да ги спре да стигнат по-бързо, най-бързо до точката, където смъртта се кръстосва с живота.”
“Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътстват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.”
“Зимата се бе върнала. Близна ме леденият мокър език на вятъра. Във въздуха виснеше ситен дъжд, който, докато стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре пак щяха да се нахвърлят върху жените: „Виждате ли се какви сте непостоянни!“ Март месец ми бе истинска инквизиция. Не можех да понасям тия плоски, всяка година повтарящи се шеги. Хората не умееха да видят в тоя „женски“ месец родилните мъки на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с внезапни пристъпи на зимата, за да роди от недрата си живота.”
“Запомни! Запомни! Не можеш по предварителен чертеж да построиш нито един свой ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока. Какво ти остава да правиш? Не е възможно да впрегнеш деня си с баражи. Нужна ти е друга, по-изтънчена подготовка. Да умееш да посрещнеш мига, да не го изпуснеш, да откриеш мълнийно с какви възможности е зареден той. Днешният ден ми предложи един-единствен миг и аз го изтървах.“
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
