„Танцът е вертикален израз на хоризонтално желание“. Не помня къде прочетох тази мисъл, но очевидно ми е направила впечатление, след като продължавам да я помня. Понякога сякаш друг формулира мислите, които ни вълнуват. Случайно попадаш на дефиниция, която дава отговори на стари въпроси.
Днес, 29 април, отбелязваме Международния ден на танца. Голяма сила е той. Още пазя детския спомен за това, как майка ми и баща ми танцуваха, докато орекестърът в ресторанта изпълняваше френски и италиански песни. Тогава песните бяха толкова въздействащи и красиви, че буквално ги превръщах в музикален фон за сюжетите на романите, които четях. Азнавур, например, много пасваше на Мороа, а Далида и Рита Павоне бяха идеални за романите на Франсоаз Саган. Спомням си как баща ми придържаше майка ми в силните си обятия, а ритъмът на поредния шансон ги караше да се гледат право в очите.
Танцът винаги е начин да погледнеш в очите на друг.
Аз нямах търпение да се науча да танцувам. Упражнявах движения и стъпки с дъщерята на едно от приятелските ни семейства и с времето станахме наистина добри. Две напред, една назад, раз-два-три, раз-два-три… Светът лудо се въртеше около нас, ние бяхме неговият център.
С умиление си спомням за тези години. Уханието на храната и една песен могат да върнат накуп толкова много спомени в нашия кратък живот!
Днес почти никой не танцува. Нямам предвид поклащането на главата или на части от тялото в такта на електронната музика. Това е далеч от възможността да докосваш, да се вглеждаш в другия, далеч от способността да останете дълго време физически обвързани от песен, която няма да бъде забравена.
Сега тангото е екзотичната ни представа за Аржентина.
Още не мога да си простя, че изхвърлих всичките грамофонни плочи. С тях си отидоха много от песните, които съхраняват личните ми спомени. Youtube не може да замени насладата от звука на големите черни и лъскави концентрични кръгове по виниловите дискове.
Днес танците са средство за препитание на определен брой школи и удоволствие за ентусиасти, които си плащат, за да усвоят магията на отдавна забравени стъпки.
Вероятно съм твърде голям романтик, вероятно ме наляга носталгия и в това със сигурност няма нищо лошо. Улегналостта и помъдряването вървят ръка за ръка. Или поне би трябвало да бъде така. И понеже вярвам, че случайни работи няма, преди ден-два отново изгледах биографичния филм за Марлон Брандо „Listen to Me Marlon“. Той танцува в черно-бели кадри, а на мен ми става по-цветно. Таити наистина е прекрасно място, но ако видиш красотата му в в очите на любима жена, която танцува в прегръдките ти, идва ти да запееш от щастие.
Танцът е грациозният начин да бъдем двама, елегантният подход към чувствата на другия, красотата на самата любов. В него винаги има история. Нищо че понякога е кратка колкото песен.
Добромир Банев
Снимка: Валентин Иванов-sValio
ARTday.bg
