Пеньо Пенев се ражда на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочленното семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Преживява обременено детство в не особено щастлива семейна среда, за което свидетелстват някои непубликувани писма на поета от 1954 година. Това детство вероятно е сред причините за постоянната меланхолия, опитите за самоубийство, лечението в психиатрията, а може би затова и в последните мигове преди смъртта си той пише до своя приятел Митко Иванов: „Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!…“
Още в трети клас започва своитепоетични опити, а като ученик в севлиевската гимназия „Цвятко Танев“ продължава със злободневки, агитки и стихове. Пак там се изявява и като превъзходен рецитатор както на свои, така и на произведенията на Вапцаров, Гео Милев, по-късно – на Есенин и на Маяковски, върху чийто портрет в минутите преди смъртта си написва:
„Сбогом.
Идвам при теб, мой бог.
Аз“
Всички те оказват силно влияние върху първоначалното му творчество.
По момчешки немирен палавник, той обаче си спечелва славата на „буйна глава“, с която пристига в София. Любен Георгиев, който прави подробно изследване на живота и творчеството на Пеньо Пенев, разказва : „…помня го кротък, много смирен външно и мълчалив човек. Но съм чувал за негови буйства, побоища и скандали. Не съм го виждал никога в подобни сцени. Не съм го чувал дори да се заканва на някого. Единственият случай, когато го виждах да се горещи, ръкомаха, бяха литератулните четения – когато рецитира свои стихове.“ („Пеньо Пенев – поетът с ватенката“, Л. Георгиев, 1965 г, издание на БАН)
През 1946 година се полагат основите на младежките строителни бригади и Пеньо Пенев едва дочаква края на учебната 1946/47 година и се включва в строежа на железопътната линия Ловеч – Троян, обявена за младежки обект. В младежката бригада той отново пише стихове, чийто пръв читател става Климент Цачев – също бригадир там, току-що направил първите си крачки в поезията. На същия обект се запозвана и с Асен Босев, който през 1948 година го представя на Елин Пелин.
Строителните обекти стават втори дом на поета. Негов труд е вграден в основите на язовир „Росица“, а от 1949 година живота му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград. Той обиква новия град с цялото си сърце, прекарва най-хубавите и най-плодотворни години от живота си в него, там слага край на дните си и там пожелава да бъде погребан. Подробно е разказан животът на Пеньо Пенев в Димитровград от Митко Иванов – един от най-близките му приятели, в „Повест за Пеньо Пенев“, Профиздат, 1964 год.
В периода 1949 – 1954 година много от Пеньо-Пеневите стихотворения са включени в литературни сборници. 1954 година е най-плодоносната за поета в областта на неговите хумористични и сатирични изяви. Много негови творби излизат на страниците на в. „Димитровградска правда“ и „Стършел“ в периода 1956 – 57 година, които обаче му навличат гнева на много хора, и той постепенно се превръща във „вреден за обществото човек“, принуден е да напусне не само редакцията на в. „Димитровска правда“, но и града, към който е така привързан.
Към проблемите на поета, причинени от доносници, се прибавят и личните му брачни тревоги. Преди да влезе в казармата сключва прибързан брак, който при скандални обстоятелства е разтрогнат и става причина за първия му опит за самоубийство (12 септември 1950-а). През 1955 година в Димитровград той се жени за Мария Господинова, през февруари 1956-а му се ражда син – Владимир. Семейният им живот е изпълнен с безумни лишения, белезите от които са в неговата поезия. В същото време работи като сътрудник на в. Стършел и като такъв пътува постоянно по строителните обекти – Батак, Пещера, Мадан, Рудозем, Кърджали.
Многолетните грижи и безперспективността го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, и алкохола го лишават от сила за противодействие. През 1957 година при поредното му влизане за лечение в психиатрията за алкохолизъм, тъстът му прибира жена му Мария и детето в Тополовград.
В началото на 1959 година се връща отново в Димитровград, дълбоко огорчен от живота и неразбирането, което среща в столицата. Още с пристигането си прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме.
На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
„Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…“
В ДЪЖДА
Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…
О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.
1955
ДУШАТА МИ НЕ Е МОДЕРЕН РЕСТОРАНТ…
Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми! –
Когато цялата планета ври в борби
и взрив тежи на дните в небосводите,
когато следната година може би
война ще връхлети върху народите!
На колебливостта отхвърлям гневно бремето
в излишна нежност и сантиментални думи!
Аз искам в крак да бъда
с марша смел на времето
и да воюват
стиховете ми – куршуми!
За теб е труден моят път сред грохота,
разбил съня на празна суета.
Довиждане! Мен чака ме епохата,
Сина си слънчев чака вечността.
ARTday.bg
Следвайте страницата ни във Фейсбук: https://www.facebook.com/ArtDay.bg/
