Калин Донков е роден в с. Беглеж през 1941 г. Израства в Плевен и още в училищна възраст показва умения и като журналист. В поезията си не се придържа към установена рамка. „Имам и бели стихове, имам съвсем кратки стихотворения, но всяко стихотворение си идва с формата, с размера, със звука“, казва Донков и добавя: „Аз обикновено му се доверявам. Каквото ми носи, това приемам“.
Калин Донков е един от най-превежданите съвременни български поети. Сред стихосбирките му са „Внезапна възраст“, „Очевидец на съдбата“, „Елегии и тържества“, „Ето я нощта“. Освен поезия той пише проза и публицистика, като е работил в БНТ, БНР, сп. „Септември“, в. „Континент“ и други.
Носител е на наградата „Орфеев венец“ за 2016 г., Яворовата награда през 2013 г. и други. Тази година поетът стана носител и на Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“ за цялостно творчество.
Представяме ви няколко стихотворения на Калин Донков:
ДУША
Този град небръснат
без печал ни пръсна.
Всичко нежно, всичко грешно
между нас виновно оглуша.
Само ти остана
в мен като камбана
да звъниш под удара,
душа.
В този град бездънен
твоя вик потъна.
Колко мъдро, колко подло
паметта си всякой вкамени!
Но защо остана
(ех!)
душа-камбана
до смъртта под всеки удар
да звъни…
ЖЕЛЯЗНА ПЕСЕН
Мъчен свят. Железни хора. Рози от желязо.
Погледи, стоманени на цвят.
Посред милостите наши нашите омрази
като пред сражение блестят.
Сложен свят. Железни стъпки. Болки от желязо.
В гласовете – нотки от метал.
Светва матова и хладна в съвест и във разум –
също металическа – печал.
Силен свят. Железни стави. Устни от желязо.
Писък от желязната мъгла.
И заблудата, че можем всичко да опазим
с някакви железни правила.
Колко дни плътта е сита, а душата – гладна!
И човек загубва за момент
най-желязната си вяра: че ще му се падне
от самото щастие процент.
И макар да носим още дреха вместо броня,
врязани в мига невъзмутим,
с нашите въздишки светли, с нашите иронии
към желязно бъдеще вървим.
МАТЕРИЯ
На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ѝ простят.
Макар че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира.
ЖИТЕЙСКИ ОПИТ
Разлюбваме – в прегръдката почти.
А после мрачно топлим пепелта.
Защо всесилна дума търсиш ти?
Такава дума няма в любовта.
На миналото в тежките врати
сърцето като ключ се превъртя.
В каква подземна тайна вярваш ти?
Такава тайна няма в любовта.
Ако и любовта не ни прости –
На помощ, милостива самота!
Нима последна болка чакаш ти?
Последна болка няма в любовта.
ОЩЕ ИДЕ ВЯТЪР
На Ек.
Както страдаме от грипове
и целуваме от скука –
иде вятър. И напипва
във живота ни пролука.
Както вярваме във слухове
и надвиваме обиди –
вятър в стаите избухва.
Иде вятър. Още иде…
Сепнато от сладък спазъм,
вдига времето камшика.
Песента, която пазим,
вятър ще я тананика.
Диша ласкаво злодеят.
Няма прошка и защита.
И косите ми се веят.
И душата ми отлита.
