„Искам да покоря Париж с ябълки и моркови” – обявява младежът Пол Сезан. И няма предвид да обстрелва с плодове и кореноплодни града, докато се предаде, а да рисува ябълки и моркови, докато Париж, влюбен, падне в краката му. Е, успява – колкото и шантаво да звучи. Успява, защото умее да рисува.
Сезан знае, че в творбите му има нещо важно и вероятно велико, но все пак не си представя, че картините му един ден ще се продават по 200 – 300 млн. долара. Нито че критици и художници ще го почитат като „бащата на цялото модерно изкуство”. Приживе той прави само една самостоятелна изложба в Париж. За сметка на това, многократно картините му са отхвърлени от академичното жури на Официалния салон. Дори в паралелния Салон на отхвърлените обаче те стоят като закачени по милост, толкова са различни. Различни са и от импресионистите, с които е приятел.
Възходът на името Сезан започва не много години преди смъртта му, когато младите художници го откриват. Големият скок на славата му обаче е веднага, след като Сезан умира – с посмъртната ретроспективна изложба през 1907. Матис се вдъхновява от него за краткото, но велико избухване на фовизма, Брак и Пикасо го виждат като истински пророк на кубизма и намират основание в желанието му да нарисува природата, като използва само сфери, конуси и цилиндри, истинско пророчество за кубизма.
В книгата „Кубизмът” Албер Глез и Жан Метцингер пишат: „Сезан е един от най-великите, от онези, които промениха хода на арт-историята…..” Все пак и Сезан си дава сметка как стоят нещата, видно от негово изказване преди смъртта му: „Аз съм примитивът на едно ново изкуство”. Да уточним – на цялото модерно изкуство на 20 век. И кой не би искал да е такъв „примитив”?
Пол Сезан е роден в Екс-ан-Прованс на 19 януари през 1839-а в семейство на буржоа средна ръка и ревностни католици. Не знам как тяхната религиозност се съчетава с факта, че малкият Пол е извънбрачно дете, а родителите му се женят цели 5 години по-късно, но явно има начин това да не е против благоприличието. Майка му, Ана, е работничка във фабриката на баща му, когато забременява. От нея малкият Пол наследява основните си визии за света. Баща му, Луис, е шапкар, има работилница и магазин за филцови шапки и прагматичен човек. Доказва го фактът, че в един момент става основател на банката „Сезан и Кабасол” и бързо забогатява. Той не иска синът му да е художник, настоява за юрист и банкер, но се примирява и цял живот подкрепя Пол финансово.
Така, за разлика от повечето си колеги, Сезан никога не гладува и не е зависим от продажбите на картини. А след смъртта на баща си пък получава огромно наследство – 400 000 франка и сам става достатъчно богат човек, за да се скрие в родния Прованс и да се отдаде изцяло на изкуството, воден от веруюто: „Да работи, без да се интересува от другите и да набира сила – това е целта на художника. А на всичко останало – майната му.”
На 10 Пол учи в местно училище, а на 13 отива в Колеж Бурбон за 6 години. Там става приятел с Емил Зола. Тогава обаче Зола печели първите награди и е считан за по-добър художник от Сезан. През 1857 той две години посещава рисувателно училище в Екс, но после баща му го принуждава да запише право в местния университет. Това обаче не продължава дълго, Сезан успява да убеди баща си да го прати в Париж и, независимо, че се проваля на изпитите в художествената академия, продължава да дълбае.
Записва се като копист в Лувъра и там всеки ден учи от великите, а посещава и Академи Суис, частна школа с гръмко име, но място, където дори не се преподава рисуване, само се осигуряват живи модели срещу скромна такса. Там Сезан, въпреки болезнената си срамежливост, се сприятелява с цялата плеяда талантливи художници, които после се прочуват като „импресионисти” – Писаро, Реноар, Моне, Сисле. Ето как Реноар описва Сезан: „Той приличаше на таралеж. Движенията му изглеждаха ограничени, сякаш от невидим външен корпус, гласът му също. Думите му излизаха внимателно от устата, белязани с невероятен акцент от Екс, който изобщо не вървеше с контролираните му, преувеличено любезни маниери.”
Освен с импресионистите, в Академи Суис Сезан се запознава и с Мари-Хортенз Фике, която е модел там и с която повтаря експеримента на своите родители. Двамата се залюбват и живеят заедно, имат син, но се женят доста по-късно. Те се обичат, но, макар да не се развеждат, разделят се месеци след сватбата и живеят отделно. Обаче продължават да се срещат и Сезан рисува Мари цял живот. Артистичната дейност на Сезан се дели на четири периода. Първият, до началото на 70-те, е романтичен и наричан още „черен”. Той е много индивидуален – сюжетите му са пълни с насилие, странни пейзажи и реалистични портрети. Цветовете са мрачни, а боите са на едри пластове, нанесени с широк нож или шпакла.
През 1870 избухва френско-пруската война, художникът си взима жената и заминава за дълбоката провинция, за да избегне армията. В Понтоаз се сближава много с Писаро, двамата рисуват на открито, Сезан се връща към четката и палитрата му става по-светла. Той се приближава до импресионистите, но не става импресионист в същинския смисъл, защото не рисува като тях самата светлина и оптичните ефекти от нея. Към края на 70-те художникът се връща окончателно в Прованс и в третия период изгражда новия си „конструктивен” стил. Прави много пейзажи, натюрморти и пробва с голи тела.
През 1895 година Амброаз Волар организира ретроспективна изложба на Сезан с над 150 творби и тогава славата започва да го застига. После Сезан влиза в най-зрелия си период, когато редуцира предметите и пейзажите до геометрични форми – наистина смята, че всичко в природата може да се нарисува само с помощта на цилиндър, сфера и конус.
Той изпитва неистова жажда да рисува и заявява: „Искам да умра, докато рисувам”. В известен смисъл така и става. Един студен октомврийски ден, когато е на 67, Пол Сезан рисува на полето. Пада дъжд, но той не спира и е повален е от тежка пневмония. Умира няколко дни по-късно, а изкуството му наистина остава „трайно и вечно”, както сам пожела.
Източник: БНР
ARTday.bg
