За и от художника, влюбен в българската жена
Владимир Димитров – Майстора се ражда на 1 февруари през 1882 г. Той е най-самобитният ни художник, най-разпознаваемият. Расте в семейство на македонски бежанци, заселили се в Кюстендил, в младостта си сменя няколко професии, но все свързани с рисуването. Кюстендилци събират средства и пращат младия талант да учи в София в Художествената академия, тогава Художествено индустриално училище.
По време на Балканската и Първата световна война работи като военен художник, но най-голямото му желание е да живее на село в мир и хармония с това, което е най-близко на сърцето му – природата, обикновените хора, ежедневието им. През 1924 г. се заселва трайно в с. Шишковци, където са нарисувани най-красивите му творби. През дългия си живот той се е отличавал с необикновена скромност и макар още съвсем млад да си спечелва прозвището „Майстора“, по нищо не личало – висок, слаб мъж, с въздълга брада и изпитателен поглед.
Обичал Толстой, принципите му и бил близък приятел с Николай Лилиев. Отхвърля нормите на академичните течения по това време и се връща към корените на изобразителното изкуство – рисунката, чистата техника и категоричния цвят. Макар картините му да са с теми, предимно от селото и обикновените хора, той е обиколил големите столици на Европа и името му на велик художник е всепризнато.
Най-личните картини на Майстора са неговите женски портрети. Той остава неженен и сякаш всичката любов, на която човек е способен, е въплътена в тези изящни, пълнокръвни портрети. Идеализацията на българката, доближаваща физическата й красота до висотата на морала и ценностите, е забележителен връх в портретната живопис. Картините на Майстора са най-красивото обяснение в любов, което българката някога е получавала.
Думи на майстора:
“Ако искате да ме разберете, елате с мен в една ранна пролетна утрин … Чуйте как жуженето на пчелите се надпява с игривите припеви на копачките! Вижте как ябълковите дървета сияят с розовите си усмивки. Как цялата земя ликува. Не ви ли харесва?”
“В изкуството как се стига до общочовешкото? Посредством националното. Близо три-десетилетия живях на село сред хората и природата. Ако не ги познавах добре, как щях да изразя общочовешкото?”
“Върху лицето е отразена красотата на човека. Моята четка търси баграта, която я изразява. Лесно е да изпишеш портрет. Но душата му да изпишеш е трудно!”
ARTday.bg