Обичаната поетеса Маргарита Петкова е родена на 21.02.1956 г. в София. Завършва българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Първата ѝ публикация е стихотворението „Върви си“ във в. „Средношколско знаме“ (1973). Публикува във в. „Пулс“, „Литературен фронт“, сп. „Пламък“, „Септември“, сп. „Факел“ и др. Външен анализатор на в. „24 часа“. Поддържа авторски колонки в различни сайтове. Автор е на много стихосбирки. Много от стихотворенията ѝ („Иване, Иване“, „Само за жени“, „Болката отляво“) се превръщат в песни, които повечето българи могат да запеят.
Още с дебютната си стихосбирка „Дива къпина“ (1983) получава положителна оценка от критиката. Задъханите ѝ строфи се извисяват рязко над дебютите на връстниците ѝ. Критиците разглеждат писането на Петкова като демонстрация на това, което е показателно и за Борис Христов, и за Миряна Башева преди нея – талант и характер.
Съвсем наскоро излезе ново и допълнено издание на книгата ѝ „Шест етажа без асансьор“, която бе представена в Националната библиотека на 11 февруари 2025г.
Маргарита Петкова е носител на националните награди Цветан Спасов (1984), Южна пролет (1984), Христо Ботев (1996), Изворът на белоногата (2002), Димчо Дебелянов (за цялостен принос, 2007), Златна амфора (2009), Носител на просветата (2016); на Годишната награда на Съюза на българските писатели (1997, 2007). Има официален почетен статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на културата и значка Златна книга за принос към развитието на българската култура от Съвета на европейската и научна общност (2011). Печели Голямата награда в Международния поетически конкурс „Лирични гласове“ (София, 2012).
Преводач от руски на стихове на Марина Цветаева, Анна Ахматова, Андрей Вознесенски и др. Нейни произведения са превеждани на почти всички европейски езици.
ОПИТ ЗА АВТОПОРТРЕТ
Аз съм сбъркан човек, запомни го.
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели – книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.
Не обличам вечерни рокли.
През зимата ходя без шал и шапка.
Не нося чадър и в локвите
с най-новите си обувки шляпам.
Не се подпирам на чуждо име.
Нямам доверие в самолетите.
Стиховете ми са с неточни рими.
И студено си пия кафето.
Не съм в крак нито с модата, нито с другите.
Със себе си, че съм в крак, е главното.
И нищо чудно, както е тръгнало –
вместо дяволите
да ме вземат ангелите.
ПОДСВИРКВАЙКИ – КЪМ ГОЛГОТА
(предизвикано стихотворение)
Шляпам с босите си крака
по неизмитата теракота.
Аз единствена мога така –
подсвирквайки – към Голгота.
Мога всичко – добро и зло.
Дори да пържа картофи.
Да спя в ергенското ти легло.
Или да драсна две строфи.
След седем водки да тръгна пеш.
И даже – без да залитам.
Да си накапя полата със свещ,
когато се стапяш в очите ми.
Да се наливам кротко с коняк,
напук на твойте кафета.
Аз единствена зная как
сваляш звезди от небето
направо връз мръсния нощен асфалт –
да има какво да подритвам…
Не пожелавам този твой хал
врагът ми дори да изпита!
ХВЪРЛЕН КАМЪК
Не хвърлям камъни, а ги събирам.
Все някога за нещо ще потрябват.
Животът не е болка за умиране.
Когато давам, не крещя: „Ограбват ме!”
Когато взимам – не го правя скришом
и всички виждат точно колко имам.
Под всяка своя дума се подписвам
и непременно с цялото си име.
Знам колко съм удобна за мишена –
глава не скланям – виря я високо.
И коленете ми са разранени
не от пълзене, а от стръмни скокове.
От полети. От бягане с препятствия.
От щурмове „на нож!”, не на прибежки.
Що камъни по мене са запратени
от всевъзможни и безгрешни грешници!
Събирам ги. Със тях ще вдигна бойница
и щом към звездна бездна се запътя,
тя със небесен гръм за упокоя ми
връз всеки, хвърлил камък, ще се срути.
Заглавна снимка: © Studio Radina Photography
ARTday.bg
