За и от изтъкнатия литературовед, критик и енциклопедист
Тончо Жечев е роден на 6 юли 1929 г. в Дивдядово, днес квартал на Шумен. Девети септември 1944 г. го заварва 15-годишен. Той е син на антифашисти, става ремсист, след това член на Комсомола и комсомолски деятел. През 1954 г. завършва право в Софийския държавен университет.
Съществува мнение, че заради критични изказвания около събитията в Унгария е отстранен от кариера в Комсомола и изпратен на работа в сп. „Родна реч“, където е редактор между 1957 и 1959 г. Изданието е за прохождащи в литературата средношколци и учебни студии по българска и чужда литература. Близкото приятелство на Тончо Жечев със Здравко Петров, Васил Джерекаров и Кръстьо Куюмджиев го превръща в част от прочута четворка по бридж и естетски кръг на изследователи на българската литература със сходни виждания. По-късно към тях се присъединява и Цветан Стоянов.
През 1959 – 1962 г. е аспирант в Москва. След това работи като редактор в списание „Септември“. Там излиза първата му статия, разбунила партократските духове – „Съдбата на критика“. В нея той развива идеята за отказ от задължението на литературната критика да бъде идеологическо оръжие и я призовава да бъде художество като всяко творческо слово. Става завеждащ отдел критика на списанието, което под ръководството Христо Радевски и Никола Фурнаджиев се е превърнало в център на трезво, критично мислене.
През 1965 г. статията му „Иво Андрич или краят на един призрак“ поставя под въпрос вихрещия се по това време интернационализъм, според който националните характеристики трябва да отстъпят пред идеята за всепоглъщаща интеграция със Съветския съюз.
От 1974 до 1983 г. е директор на Института за литература при Българска академия на науките, като става член-кореспондент на академията. На 5 – 8 август 1985 г. изнася лекция с почетната покана на Нобеловия симпозиум.
„Българският Великден или страстите български“ (1975) е фундаменталният труд на Тончо Жечев, с няколко издания и преведен на няколко езика. В него той „изследва Цариградския кръг и ролята му в борбите за църковна независимост като важен етап в Българското възраждане. В последвалите полемики и разисквания около монографията авторът пише редица статии, чрез които обосновава тезата си, че борбите за църковна независимост са важна и неотделима част от целокупния български литературен и културно-исторически процес от Възраждането до съвременността.“
„Навръх Великден, 3 април 1860 г., цариградските българи проведоха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява толкова високо станалото, че смята този ден свят в новия български календар, ден, който трябва да се празнува всяка година. Националният календар на българите по това време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото ни летоброене. Но дойдоха други събития, личности, постепенно българският календар се запълни с много червени точки…“ – начални думи в книгата.
През целия си живот успява да запази независимостта си от политическата конюнктура. Умира на 23 февруари 2000 г.
От първо лице:
„За съжаление нашата българска история никога не ни е осигурявала продължителен период на демократично и свободно съществуване. И винаги сме се разочаровали. Ние много бързо се разочароваме. Цялата наша история е изпълнена с разочарования. Не трябва да допуснем разочарованията от извоюваната сега свобода да ни поведат по съмнителни пътища, а да продължим да се учим да живеем при тази свобода.”
„Младите хора трябва да осъзнаят силата и значението на хуманитаристиката и на нейните най-важни идеи, за да може нараненият от високите технологии и стреса съвременен човек да намери в тях закрила и подкрепа, а също така и мотивация да се върне на своето класическо човешко място в бъдните цивилизации.”
„Ние живеем в епоха на траибализъм. Това е едно племе в Африка. При тях когато на смяна на едно поколение идва друго, то унищожава всичко, създадено от предишното, и започва отначало. И така 4000 години стоят на едно и също място. И при нас всяко поколение смята, че трябва да направи своята голяма промяна. А големи специалисти на големите промени са англосаксонците. Според тях големите промени стават бавно — като английската ливада — полека, но сигурно и едно върху друго се слага — синът след бащата. Всичко друго е игра на промени и революции.”
„Троя е достижима, все така недостижима е Итака.“
„За народа историята е великият учител.”
„Винаги ми е действало главозамайващо гениалното откритие на Вапцаров: „И нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита.“ Няма по-страшно от ненаписаната мъка. През последните 10 г., ако освен мизерията и пълното ограбване на нашия народ не мога да понасям нещо, това е опростяването на периода, който обхваща целия съзнателен период на нашето поколение.“
„Две революции са много за един живот“.
„Една от причините да не искам такива юбилеи е, че страшно приличат на погребенията. Само че с участието на покойника. Като се започне от цветята, елейните речи, ритуала. И в един момент дори непримиримите се примиряват. Всичко това напомня за погребенията, а на никого не му се ще жив да е погребан“.
ARTday.bg
