Добромир Банев в Световния ден на поезията
Поезията е за думи танц… Поезията е приказката без край, която четем отново и отново – като дете, което не иска да изпусне любимото си лакомство. Тя е магията на живота.
Запраща ни в непознатите кътчета на любовта, която в ежедневието все ни се изплъзва, все избира някой друг. Изостря сетивата ни за красотата, защото единствено ритмичното слово може да я побере в няколко реда, без да я рамкира, без да я заключва за очите на другите.
Поетите са хора, които черпят вдъхновение от невидими сили.
Римуваните думи сами избират кога да ни навестят. Със свещ да ги търсим, няма да ги намерим в тъмното. Да пишеш просто ей така, дори не е упражнение по стил. Защото, както казва Борис Христов, „писането на поезия е късане на черва“. По-добро определение от това още не съм чул…
Музите в буквалния смисъл не съществуват. Има обстоятелства, места и хора, които те карат да споделиш впечатления от живия живот. В този смисъл музи са и любовта, и тъгата, и срещата, и раздялата, и отчаянието и предателството. Поводите за написване на едно стихотворение са най-вече тъжни, защото малцина сядат да пишат стихотворение, водени от чувството си на възторг.
Тъгата е другото име на поезията. Отражение в огледало, което може да приема себе си.
Ако познанието трупа тъга, тъгата е „произвежда“ стихове. Така стоят нещата.
Никой не знае какво преживява поетът, докато ниже думите една след друга. За определено време той е в свят, където останалите за малко престават да съществуват. Самодостатъчност, в която се чувства истински жив. Защото това не е самота. Не е усещане за отхвърляне от света, който обитаваме.
Във филма „Часовете“ Вирджиния Улф (Никол Кидман) казва, че в романа, който пише, трябва да умре поетът, тъй като неговата душа е най-ранима. Научаваме се да ценим живота, когато нещо хубаво си отиде от него. И поетът (Ед Харис) наистина се самоубива, за да могат другите около него да осъзнаят безсмисленото време, което отделяме, за да ни възприемат околните по определен начин.
Поезията е животът. Истинският живот. Кътче, в което премълчаното може да бъде чуто, без да крещим.
Добромир Банев
Снимка: Валентин Иванов-sValio
ARTday.bg
