Добромир Банев за болката и величието на живота
Болката и величието вървят ръка за ръка. Празнините в душите ни са виковете на отчаяние, което може да бъде превъзмогнато единствено чрез упорството на самия живот. Когато времето е лошо, дъждът извиква надеждата, че нещата ще се променят към добро. Когато си спомняме миналото, настоящето забива острите си нокти в реалност, каквато не сме подозирали, че съществува. Когато обичаме, ние страдаме, но същевременно ликуваме, че сме имали късмета да срещнем любовта.
Липсата на любов е живот в състояние на кома.
Като персонажи от филм на Алмодовар следваме логика, лишена от всякакъв смисъл за другите. Сякаш намираме изгубените си души, миг преди действителността да ни завърне шеметно в рутината, която всъщност ни кара да се чувстваме спокойни. Цветните интериори и красотата на природата в кадрите винаги надделяват. Те са задължителен фон за тъгата, която трябва да изпъкне, за да бъде осъзната.
Всяка тъга лекува, независимо колко време би ѝ отнело това.
Ако трябва да започна отначало, бих преживял болките до една. Те са бръчките, които се появяват върху лицето ми – около очите от радост, на челото ми – от прекаленото взиране в тъмнината на нощта, когато самотата е почти убийствена, но осъзнаваш, че още дишаш. Косите ни побеляват, раменете ни се отпускат, крачките стават по-бавни, ала очите остават същите.
По погледа винаги можем да разпознаем човека, когото сме обичали отдавна. В това се състои болката. В това се състои величието на самия живот.
Добромир Банев
Снимка: Валентин Иванов – sValio
ARTday.bg