Убивайки красотата, убиваш част от добротата в себе си, пише Добромир Банев
Розата е емблематично цвете за България. С розобера свързвам и онази опаковка от локум, който беше изключително популярно лакомство в моето детство. На нея усмихната розоберачка в национална носия приканваше малки и големи непременно да опитат сладостта му. Минавайки с кола покрай Карлово и Казанлък, винаги съм затаявал дъх при вида на безкрайните масиви с розови насаждения.
Ароматът им ще помня винаги.
Днес няма кой да събира цъфналите цветове в южното подножие на Стара планина. Розата може да е царица на цветята, но е оставена на произвола на времето и сякаш е обречена на бавна и мъчителна смърт. Бие я градушка, а жаркото слънце бързо отнема живителните ѝ сокове. Няма нищо по-тъжно от това да разбираш, че убивайки красотата, убиваш част от добротата в себе си.
Известното в цял свят българско розово масло има най-различни приложения в бита ни, но занапред то ще става все по-малко и все по-скъпо. През всичките тези години не спираме да рушим, вместо да съграждаме, и да изоставяме с лека ръка онова, което в продължение на десетилетия е било част от националната ни идентичност. Цяла една промишленост е на път да се превърне в бутикова дейност, от която иначе бихме могли да печелим милиони. Проблемът с розобера не е изолиран случай. Сега, когато пътувам, България изглежда все по-запусната, все по-тъжна. Защото когато хората напускат родните си места, за да търсят препитание в големия град, с тях по някакъв начин си отива и надеждата.
Обичам да препрочитам „Малкият принц“ на Екзюпери, но не бих искал да отглеждаме розите си под стъклен похлупак. Стъклото отразява светлината, а ние всички трябва да продължим да им се радваме, защото ни правят щастливи. А щастливи ли сме, има още надежда.
Добромир Банев
Снимка: Валентин Иванов-sValio
ARTday.bg