За и от големия български будител
Петко Рачов Славйков е роден на 17.11.1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията – в стар занаятчийски род. Бащата е слабо образован, но е с горд български дух.
П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ – е запазено. През 1843 г. става учител във В. Търново. Но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове – Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов.
В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863-1867), вестник „Македония“ (1866-1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872-1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873-1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.
За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), бива окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.
След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Издава в. „Остен“ (1879), в. „Целокупна България“ (1879), в. „Независимост“ (1880-1883), в. „Търновска конституция“ (1884), в. „Истина“ (1886), в. „Софийски дневник“ (1886) и в. „Правда“ (1888).
За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителства и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 13 юли 1895 г.
И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история – „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.
НЕ ПЕЙ МИ СЕ
Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз в каквито живея!
Как ся пеят славни песни за стари,
тамо, дето днешните са заспали?
Как се слави древна мудрост, юнашство,
тамо дето днес от тях е сирашство?
Пеял бил съм и стихове нареждал,
коя полза и каква ли надежда,
като няма кой да слуша, разбира
туй, що пея, туй, що дрънкам на лира?
– Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.
Ах, напразно стар ся спомен тъй сили
да направи песните ми премили!
Веч за песни миналото не пита,
сегашното — люби лира разбита…
Славни песни днес нито са възможни;
веч за слава достойните измрели,
а живите кат че не са живели –
нечувствени, равнодушни, нищтожни…
– Народ, който глух на песни остава,
глуха вечно за него е и слава.
Кой да слуша като не ся намира,
ще окача нямата си аз лира
там в безводни и ронливи долини,
на безродни и бодливи глогини…
Нека там и ветрец струни подрънва,
нека глухо с звук на жалби покънва,
дор настане друг род с чувство по-знойно,
ново време, по за песни достойно…
1870
Заглавна снимка: Петко и Пенчо Славейкови, площад „Славейков“ в София
ARTday.bg
