Филмът на Въло Радев излиза на екран на 9 ноември през 1964 година
Един от най-хубавите български филми „Крадецът на праскови“ е създаден по едноименната повест на Емилиян Станев. Сценарият и режисурата са на големия Въло Радев, а ролите се изпълняват от Невена Коканова, Раде Маркович, Наум Шопов и Михаил Михайлов.
В края на Първата световна война съпругата на български офицер се влюбва в сръбски военнопленник.
„Войната – това е не само фронта и димящите дула, кръвта и физическите страдания, смъртта. Войната – това са и претърпелите крушение илюзии, опустошените души, несбъдналите се мечти и идеали, обречените чувства и надежди. Такъв невидим и поради това още по-страшен образ на войната създава филмът „Крадецът на праскови“.
Действието се развива в края на Първата световна война, далече от предната линия, в красивия старопрестолен град Търново. Животът в града е белязан от печата на назряващата национална катастрофа. На този печален и тревожен фон се ражда и процъфтява една голяма любов – мъчителна и безнадеждна, но светла, преобразяваща, каквато може да бъде само любовта по време на война“, казва Любен Станев от Българска национална филмотека.
1918 година. Наближава краят на Първата световна война. По улиците на Търново преминават военнопленници. Комендантът на града, педантичен офицер, държи съпругата си Лиза зад дебелите стени на дома си, сред дръвчета праскови.
Един ден Лиза открива сърбина Иво Обренович да краде плодове от нейната градина. Гладът го довел до бягство от военнопленическия лагер. Иво е сръбски поручик, бивш учител по музика, сега военнопленник. Лиза е тъжна, самотна и чувствителна. Тя е съпругата на коменданта, предано затворена в дългогодишния навик на брака си, без деца. У младата жена се събужда състрадание, което скоро преминава в голяма любов. В лагера Иво води шеговити разговори с френския посланик Дьо Гревил и с нетърпение очаква срещите си с Лиза. И двамата разбират, че в това размирно време любовта им е обречена, но това засилва още повече чувствата.
Комендантът долавя промяната у съпругата си. В града започват бунтове и той нарежда лагерът да бъде преместен. Заповядва да стрелят по всеки, който се доближи до къщата.
Иво се отделя от колоната, за да се сбогува с Лиза…
Цитати от книгата на Емилиян Станев „Крадецът на праскови“:
“Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни…
Тя се изскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам, от страх и от възбуда, със страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата. И докато тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: „Утре по това време пак…“ ”
“Нямаше вече тия мъчителни пристъпи на съвест, които се появяваха в началото на техните срещи, нямаше ги страха, колебанието и нерешителността. Чувствата й ставаха все по-пълни и все по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта.”
“Тя тръгна към него, топлият вятър се блъсна в тялото й, обля я като гореща, сладостно-замайваща вълна и отведнъж с необикновена острота съзнанието й бе пронизано от мисълта, че е сама с тоя непознат мъж в изпълненото с движение и шум пространство. Стори й се, че върви към него насън и че няма воля да се владее. Тя каза нещо несвързано, смутено се усмихна и неочаквано му подаде своята малка бяла ръка. Той я взе, наведе се и я целуна.”
“Тя поиска да даде на лицето си израз на обезпокоена и малко сърдита жена, ала устните й се усмихваха против волята й. Пленникът вече стоеше пред нея и едва сега тя разбра, че е постъпила неразумно, като е дошла тук. Съзна това, изплашена от себе си и същевременно обзета от любопитство да узнае как ще се държи той. Беше приготвила в себе си думите: „С какво мога да ви услужа?“ — или: „Защо забравяте, че се излагате на голяма опасност?“ — но щом видя топлата и радостна светлина в очите му, не се реши да ги каже.”
“Неусетно беше започнала да мечтае, вслушана в засилващото се скърцане на щурците, в лекия шепот на вечерника из клоните на ореха, загледана в отежалото от звезди небе, тъмносиньо, почти черно, но леко и бездънно от звездната светлина. Не забелядваше, че полковникът беше се обърнал и я наблюдаваше със съсредоточен и удивен поглед, мъчейки се да прочете мислите й. Беше изненадан от израза на лицето й, от изписаната по него горда самоувереност. Това лице беше безкрайно отдалечено от него и там се четеше мечтателно блаженство.”
“ — Трябва да ви виждам — чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. — Леко понасям всичко, когато мисля за вас… Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим… Тия минути ми възвръщат вярата в живота…”
“Човек се подмладява, когато душата му е свободна.”
ARTday.bg
