– Не станаха сармите този път. Чушките по ги бива, бобеца и него. Ама сармите ги изпуснах. А ти толкова да ги обичаш. Ето ти и питка, топла е още. Много съм ядосана. Баща ти поканил гости, хем му казах да не ги кани! Не ми трябват нито хора, нито клюки. Изморена съм. Искам така спокойно с него и с теб, стигат ми хора вече и приказки.
Ръцете ѝ се сключиха в скута като палави деца, най-после предали се на съня. Само пръстите ѝ леко потрепваха, като да сънуваха отминали лудории и скорошни милвания.
– Не помня дали ти казах – Соня се омъжи. Весо го знаеш – все такъв си е мълчалив. Не я заслужава много, но пък тя теб не те заслужаваше. Изобщо не ме гледай така! Каквото беше между вас, вие си го взехте. Някой път така е по-добре, отколкото да я влачиш тая пуста любов и нито с нея, нито без нея. Помниш ли леля ти и вуйчо ти как все се караха, като беше малък? То ревност ли беше, чудо ли! После, като той се хвана с онази чужденката, леля ти плачеше по цял ден и ми нареждаше – Искам, казва, от сутрин до вечер да ми вика, само да е вкъщи. Луда жена! То любовта не е само крясъци и викове. Ако нямаш спокойствие, ако не можеш да си стоиш в тишинката и да ти е добре, ква е тая любов. Ама и много тишина не е хубава, де. С баща ти все в тая тишина, все в тая тишина… Каквото и да ми кажеш, знам, че ще се радваш за Соня. Ти си си такъв!
Чуплива усмивка се плъзна по стегнатите ѝ устни и превърна лицето ѝ в детска рисунка – с разкривени черти, но пъстро някак и светещо. Вдигна бавно ръка и я задържа върху устните си. Като че не вярваше, че се движат. Погледна го и отново му се усмихна в отговор. Не можеше да разбере защо така много говори, говори. Тъкмо да спре и пак поде:
– Помниш ли като беше малък и онзи Сашо те удари? Майка му, като разбра какво е направил, веднага го наби – така пред всички деца в градината. Те го гледаха, някои се смееха, други бяха уплашени. А ти изведнъж се откъсна от ръката ми, отиде при него, прегърна го и му каза: „Извинявай!“ Такъв си от раждането си – добър, добър! Аз не съм като теб. Опитвам, опитвам, ама на – все нещо ме ядосва. Като баща ти! Сега тия хора какво да ги правя като дойдат?! Аз не съм готвила за сто човека, само за нас си и за теб. И ще трябва и внимание да им обръщам, и да си говорим някакви празни теми и дивотии.
Пъхна кичур зад ухото си и придърпа полата си. Видя, че очите му преливат от обич и насмешка едновременно и нова вълна раздвижи лицето ѝ:
– Добре де, купила съм му палто. Старото съвсем се прокъса. Не може така да ходи в тоя студ. Не знам дали ще го хареса. Не ми казва нищо напоследък. Все всичко е добре, все нямал нужда от нищо. Пък аз го виждам, че се сгънал, като да носи чувал цимент. И лицето му като пепел. Ама нищо не казва. Все мен проверява – изпила ли съм си лекарствата, яла ли съм, спала ли съм. Ама аз да не съм някоя бабичка! Какво ще ме проверява?! Знам, знам, ще кажеш, че се грижи от обич и всичко знам. Ама аз съм добре. Добре съм.
Стана рязко и започна да подрежда внимателно ястията около питката, докато не оформи пъстра като детска топка трапеза.
– Ето, сигурно си гладен. Извинявай за сармите! Пак ще направя и ще станат този път. Разсеях се и ги изпуснах. Напоследък все някъде ми е акълът и много забравям. Не, не, няма да ме наричаш стара. Не съм стара аз. Добре съм. Не спрях да говоря, нали? Ето, сядам и те слушам.
Внезапно ръцете ѝ конвулсивно се разтресоха и целият ѝ скут заподскача под тях. Не можеше да ги укроти, а и не се опитваше. Не плачеше, само сухи бразди като вековни каньони се спускаха от уморените ѝ очи до безцветните устни. Отпусна раменете си и тялото ѝ стана още по-малко и детско. Стоя дълго така безмълвна, а после решително тръсна глава и проговори със сипкав глас, като избягваше погледа му:
– Трябва да ти кажа още нещо… Приключи всичко. Вчера. Като коледен подарък. Най-тъжният подарък. Да се радвам ли? За какво да се радвам. Не само не мога да се радвам, ами и пратих на майка му…, пратих писмото, дето толкова месеци го писах и една икона на св. Николай. Да му помага на теглото, дето го чака. Не искал да се намалява нищо. Виновен бил, да си понесял цялото наказание трябвало. Аз…, аз исках да го намразя, ама не можах… После пък исках да мога като теб да му кажа „извинявай“, ама не съм като теб. Никога не мога да съм като теб… Обаче поне изпратих писмото на майка му… Тя веднъж дойде тук, плака, плака… ама аз не ѝ се обадих. Само видях, че ти остави кутия цигари… Онази недопушената цигара от снимките още ми е пред очите – как дими на пътя… Никога няма да разбера закъде си бързал, закъде толкова много си бързал…
Малката ѝ слабичка фигура единствена се чернееше в мрачната белота на притихналото гробище. Седеше на ръба на дървената пейка и се взираше в нещо пред себе си, без да помръдва. Червеникавата вечер я обгръщаше като в ясла. Не бързаше заникъде.
Автор: Ина Василева
С подкрепата на Национален фонд „Култура“
ARTDAY.BG
