Иконописецът за радостта от живота
Завършил Художествена академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон e умел разказвач, а думите му лекуват душите на хората. Представяме на вниманието ви словата на Иеромонах Пантелеймон (Шушня), споделени в pravoslaven-sviat.org.
Никой не може да се реализира извън любовта Светът, засегнат от депресията, е лишен от радост и любов. Този свят е самотен и отчужден, ненавистен, загубил своите ориентири, свят, в който е изчезнало вертикалното измерение и човек се развива само по хоризонтала на съществуването, в безкрайно и пусто разнообразие. Това е свят, на който няма какво да кажеш. Свят, лишен от Бога, в който радостта често се бърка с удоволствието. Докато истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя, на първо място, е реализацията ти като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот. Депресията възниква тогава, когато хората не разбират своето предназначение, смисъла на своето съществуване на тази земя.
Единственият смисъл на живота е спасението. Само че хората често си мислят, че спасението е нещо такова, което ни се дава след някаква окончателна присъда, ако сме направили някакви добри дела. Спасението е блаженство, това е рай. Раят това не е някакво място. Раят е състояние на взаимоотношение с Бога, което се преживява още тук, на земята. Трудно е да се възлюби идея. Затова Бог е станал Човек, за да ни научи, че ние можем да Го обичаме, обичайки тези, които са до нас. Спасението е динамика на взаимоотношения на любов с всичките и възходи и падения. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакво взаимоотношение. Хората забравят, че Бог не е сам, Бог е взаимоотношение (Троичност), а ние сме създадени по Негово подобие. Радостта иска да бъде споделена, тя не се изпитва в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.
Депресията е състояние на падение. Тя възниква поради това, че душата няма мир сама със себе си, с Бога и с хората. Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресия на първо място означава отсъствие на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят за себе си приют в душите на другите. Когато хората не могат да открият безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията с Бога, те трудно могат да си представят любящия Бог.
Любовта е единственото спасение. Аз съм срещал хора, които преодоляха в себе си състояния, близки до патологията. Те не бяха мирни, защото не можеха да простят, това състояние ги пречупваше, вътрешно ги разрушаваше. Когато успяваха да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си тези, които са сгрешили спрямо тях, тогава поразително се променяха. Само трябва да имаме търпение. Единствено встъпвайки в взаимоотношения на любов с другите, можем да утолим жаждата на човека. Когато човек намира покой в някаква връзка, той идва на себе си. Но затова трябва да се избавим от обсебването със своето „аз”.
Егоизмът, собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тиранизират и нас, и другите. Ние не можем да имаме дълбоки взаимоотношения с другите, без да отхвърлим себе си. Ако аз не отхвърля себе си, то ще изисквам от другия той да прилича на мен, тоест, да се настройва като мен в мисленето, чувствата, да вижда света точно така, както и аз. Това значи да го поробиш, да го лишиш от свобода. Тогава изравнявам неговото същество с нула и той повече не може да се развива. Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че се старая да го премахна, дори ако компенсирам това с нещо външно. Давам му подаръци, но фактически аз го овладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар, с който мога да се украся.
В края на краищата се чувствам отново толкова самотен. Когато си освободен от собствената си обсебеност и от служението на собственото аз, ти започваш да мислиш истински за другия. Мислиш какво да направиш за него, без да чакаш той да те помоли.
Парадоксът е в това, че само когато отхвърлиш себе си, ти се откриваш, намираш и другия. Ти го покоряваш, когато се отказваш да го покориш.
Колкото по-силно искаш да подчиниш и контролираш, толкова си по самотен. Колкото повече се отдаваш в услуга на другите, толкова повече си обкръжен от хората. Хората би следвало да приличат на свещи, които, изгаряйки сами, светят и сгряват другите.
Ти си щастлив не когато събираш, а когато даряваш Зад множество търсения на човека в действителност е скрита неговата потребност от Божественост. Хората търсят състоянието на Бога. Те страдат от своето безсилие, чувстват, че биха могли да бъдат нещо повече от това, което са. Те обикновено пренасят това нещо извън себе си, вместо да го акумулират навътре. Стремят се да имат, а не да бъдат. Стремят се да владеят, вместо да даряват. Неправилно ориентирана към ценностите на този свят, тази мъка започва да се смесва с фрустрация /емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания или лишен от възможност да постигне силно желана цел/, защото крайните неща не могат да удовлетворят душата. Материята сама по себе си не може да донесе щастие, също както и художествената или интелектуална слава. Не ставаш щастлив когато събираш, а когато даряваш.
Обсебването от щастие на всяка цена е пагубно. Това значи, че твоите желания са те изпреварили в живота и са станали неестествени. Главното е да не искаш това, което е невъзможно и да се радваш на това, което имаш: и на хубавото и на лошото, да намираш смисъл във всичко, което се случва с теб. Да изпълваш със смисъл всяко изпитание в своя живот. Ако премахнем жизнените тежести и усилия, то ще отстраним и радостта. Безметежен живот прекаран в удоволствия, е живот, в който изпускаш възможността да се самореализираш. Само опитите, платени с дискомфорт и жертва, оставят следа в съществото на човека. Мислейки за ползата, която получаваш, ти вече не гледаш със страх на трудностите и страданията в живота. Ако погледнеш на състоянието на нещата от гледна точка на вечността, то от този свят ние ще излезем само с това, което сме станали.
Нашето ставане като човешки същества е невъзможно без любов към другите. Всеки човек разкрива в нас някакъв друг аспект на нашето битие в света. Ние можем да сме много различни в зависимост от това, колко дълбоки отношения активираме в себе си. Само чрез преживяване на взаимоотношения ние разкриваме себе си и се придвижваме напред към нашия истински образ, който е неизчерпаем, който е Бог в нас. Но, за съжаление, ние разкриваме един другиму само 1 % от това, което бихме могли. Ние преживяваме силно умалена форма на себе си. Ние сме много стиснати със себе си, не си даваме право на живот, на ставане. Ние не се обичаме както следва.
Че животът на едни е много тежък, не е поради това, че животът е такъв само по себе си, а поради това, че те не са разположени да виждат и светлата страна на жизнените трудности. Затова главното е да намериш смисъла на всяко изкушение или страдание, с което се сблъскваш. Ако го напълниш със смисъл, то ще намериш сила и невъзмутимост, за да вървиш напред с изправена глава. Ако не намериш в него смисъл, то ще се стигне до това, то да те пречупи. Ако човекът не се сблъскваше със страдания, той би бил крайно повърхностен. Само жизнените изкушения го заставят да мисли по-дълбоко.
Когато всичко при него е добре от всички гледни точки, той стига до застой, живее на повърхността, не живее с цялото си същество. Страхът от тежките жизнени изкушения ни блокира и ни възпира и ни пречи да сме нещо повече от това, от което сме. Трябва да имаме мъжество да мислим за по-величествен живот. Трябва да имаме мъжество да мечтаем и да виждаме себе си по-горе от нашите страхове и немощи.
Действително щастливите хора не знаят, че са щастливи Истинският свят е този, който е създаден от Господ, а не този изкуствен, който е създал човекът. В града, сред толкова комуникационни интерфейси, се е загубила красотата на живота, тази обредна красота на поведението, на жестовете и словата, чрез които ти отдаваш чест на намиращите се с теб. Тя е заменена от велика наглост и велика дързост. Селянинът е умеел да изпълва всичко с красота и смисъл, включително до дрехите, които обличал. Всяка шевица имала значение. Инструментът му също бил украсен. Ако отивал в полето, пеел, за да направи своя труд по-приятен. Днес човек не се радва на труда си, защото за него той е само средство за получаване на пари. Този утилитаризъм, толкова натрапчив в града, е довел до загуба на духовното измерение на живота. В творението вече няма тайнство, във взаимоотношенията ние вече не виждаме тайната на другия, гледаме на него от гледна точка на неговата производителност и експлоатация. Ние експлоатираме един другиго и сме готови да експлоатираме даже Бога.
Всеки от нас може да се издигне над живота, ако напълни със смисъл всичко, каквото прави, ако чрез всичко, което върши се приближава до Бога.
Освещаваш се не само чрез молитвата или ходенето на църква, но и с всяко свое дело и жест. От това, как стоиш, до това как работиш, как се готвиш за храна, до това как садиш цветя, как говориш с човека, как лягаш да спиш – всички наши ежедневни жестове трябва да се преобразят. Чрез любовта, която носим. Нужно е да изпълним всичко с богоприсъствие, смисъл, тайнство, красота и радост.
Не трябва да гледаме на радостта като на наркотик, чрез който да забравим за страданията на този свят, не трябва да я търсим като бягство. Не трябва въобще да я търсим! Хората, които действително са щастливи, не знаят, че са щастливи, защото измерват своето щастие с щастието на другия. Те са излезли от себе си и живеят за другия. Щастието идва само.
ARTDAY.BG
